Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Можеш да ме наричаш Рейн — отвърнах. — Но стига въпроси. Уморени сме, по-късно ще имаме предостатъчно време да си поговорим, ако искаш.

Докс сякаш понечи да възрази, но се отказа. Малко се безпокоях за Кей. Тя притежаваше способности на роден следовател — интелигентна, привлекателна, незаплашителна и любопитна — под прикритието на искрен интерес. Отговорите на Докс бяха предпазливи, ала се чудех как ще се държи в мое отсъствие. Той явно искаше нашата пленница да го харесва. Отчасти, за да й създаде комфорт, отчасти, за да успокои собствените си угризения, и отчасти, защото в края на краищата тя беше хубавица и моят партньор просто не можеше да се сдържи.

Залепихме с изолирбанд едната китка на Кей за страничната пречка на леглото и прекарахме няколко часа в тишина. Докс я наблюдаваше, докато аз подремвах на пода. Събуди ме почукване.

Двамата с партньора ми извадихме пистолетите си и се приближихме до вратата.

— Да? — попитах.

— Ние сме — чух да отвръща Ларисън.

По-рано бях залепил парче изолирбанд върху шпионката, за да не позволя някой от отсрещната страна да разбере по затъмняването на стъклото, че отвътре гледат през нея. Доближих лицето си и отлепих лепенката. Ларисън и Тревън, както и се предполагаше.

Отместих скрина, пуснах ги да влязат и пак спуснах резето зад тях.

— Имаше ли проблеми?

Тревън поклати глава.

— Не. Отървахме се от ония типове, отървахме се от вана, без проблеми.

Дори да се зачуди за какви типове говори той, Кей не зададе никакви въпроси.

— Добре, щом всичко е наред, време е да се обадим на Хортън — казах аз.

Ларисън погледна Кей и се усмихна.

— Да, време е.

Мина много време, докато Ларисън се почувства готов да позвъни на Хорт. Не знаеше как са ги проследили във Вашингтон — сателит, охранителни камери, безпилотен самолет или нещо друго — и трябваше да е сигурен, че няма да се случи отново. Затова засили и без това строгите си мерки, прекарвайки часове наред в автобуси, таксита, молове и в метрото, в опит не само да разкрие евентуалните си преследвачи, но и да скрие движенията си от евентуални разположени по-далеч наблюдатели.

Слава богу, беше успял да убеди другите, че единственият им правилен ход е да вземат Кей за заложница. Това бе вярно, естествено, но той имаше собствени, допълнителни мотиви да иска да използват Кей срещу Хорт: стойността на заплахата му да разпространи записите с изтезанията падаше.

Ларисън отдавна разбираше, че политическият елит на Америка държи на антитерористичните практики, като изчезвания, изтезания, удари с безпилотни самолети и нашествия, защото перверзно се облагодетелстваше от терора, неизбежно произтичащ от тези практики. Те не бяха отговор на заплахата, а по-скоро причина за нея, и такава бе и целта. Изплашеното население се поддаваше на контрол. Безкрайната война и пускащите метастази мерки за сигурност носеха огромни печалби на корпорациите, на които служеха политиците. В този смисъл евентуалното разпространяване на видеозаписи, на които американски военнослужещи изтезават крещящи мюсюлмански пленници, представляваше по-скоро обещание, отколкото заплаха, поне от гледна точка на американския елит.

И все пак, при нормални обстоятелства, хората щяха да реагират с отвращение и ужас на такива страховити мъчения. Записите по най-неопровержим начин щяха да изобличат виновниците и хората, наредили извършването на тази жестокост, щяха да бъдат дискредитирани, а кариерата им — съсипана. И тази изключително лична заплаха беше по-силна от интереса на властите да намират начини за увеличаване на опасността от тероризъм — поне достатъчно да се съгласят да кихнат сто милиона долара в необработени диаманти.

Но сега всичко се беше променило. Америка се намираше под атака и кой щеше да възрази срещу заснетото на записите? Да възрази ли?! По дяволите, щяха да настояват за още. Хората, които го бяха наредили, нямаше да бъдат порицани. Щяха да станат герои.

И тъкмо в това се състоеше проблемът. Сегашните обстоятелства понижаваха стойността на картите, които той държеше — до такава степен, че се питаше дали ударите не са извършени, за да неутрализират изнудването. Е, дори това да не беше главната им цел, все трябваше да е хрумнало на някого. А и резултатът така или иначе щеше да е същия. Цената на неговите авоари падаше и Ларисън съзнаваше, че се нуждае от нови. Например дъщерята на Хорт. Самата тя и онова, до което щеше да го доведе.