Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

„Какво значи това, по дяволите?“ — помислих си аз. И не стигнах до никакъв отговор.

Репортерите мълчаха. Всички като вцепенени се взираха в Хортън. Никой не си водеше записки. Погледнах президента, който стоеше на няколко крачки зад и встрани от полковника. Лицето му представляваше маска на зле прикрито смайване и ярост.

— В крайна сметка, какво е това „извънредно положение“, обявено от федералното правителство на Америка? — продължи Хортън. — Няма конституционна основа за такова понятие. От какво се състои? Какво цели? И макар че тези въпроси щяха да са достатъчно проблематични, дори да бяха чисто реторични, те все пак си имат отговори. Мога да ви кажа, че днес в коридорите на властта на тази страна има хора, които сериозно обмислят и дори се готвят да суспендират конституцията и да въведат военно положение. Нашето така наречено „извънредно положение“ е предвидено като преход към суспендирането на конституцията и военното положение.

Журналистите в Розовата градина все още стояха напълно неподвижно. В мотелската стая Докс явно беше изгубил дар слово.

— Бих искал да задам един прост въпрос на всички американци — каза Хортън. — Ако терористите ни заявят, че ще продължат да извършват атентати, докато скъсаме конституцията и зарежем своите свободи, какво ще им отговорим ние? Аз твърдя, че основателно ще ги пратим по дяволите. И все пак ние сме готови да направим тъкмо тези неща, стига да вярваме, че е по собствено желание. В края на краищата обаче каква е разликата? Конституцията така или иначе ще бъде отменена. Нашите безценни свободи, за които предците ни са се борили и умирали, за които аз и членове на моето семейство чак до времето на Гражданската война сме се борили и умирали, така или иначе ще бъдат осребрени и продадени завинаги.

Пред Белия дом все още цареше пълно мълчание, граничещо с шок.

— Ето защо се боря с изкушението да приема поканата на президента да служа в неговия кабинет. Питам се какво да правя. Лъже всеки, който ви убеждава, че близостта до властта, особено по време на криза, не е съблазнителна. Естествено, съблазнително е да приема поканата. Защо не? В крайна сметка съм служил на нашата родина през целия си зрял живот. Проблемът, осъзнах аз, е, че днес не мога да служа на родината, като служа на президента. Едното изключва другото. Службата, която президентът иска от мен, може и несъмнено ще бъде изпълнявана от някой друг. Вместо това е нужен, спешно е нужен пример и аз се надявам, че ще ме последват и други.

Хортън замълча за миг. Никой не помръдваше. Вниманието на всички, и там, и в нашата мотелска стая, беше приковано към полковника.

— Затова още сега трябва да подам оставката си от този кабинет и от армията на Съединените щати — заговори отново той. — И насърчавам всички военнослужещи, от които поискат да унищожат конституцията под дяволската маска на нейното спасение, да последват моя пример. Насърчавам всички американци, с всякакви убеждения, да окажат съпротива на сегашния опит на правителството да изопачи и унищожи конституционните гаранции, че нашата власт може да е само от и за народа. Насърчавам и всички хора, които ценят своята сигурност повече от свободата си, да се преселят в Северна Корея, където могат да живеят в общество, по-близко до техните предпочитания, отколкото изграденото тук в Съединените американски щати.

Кратка пауза, после:

— Възможно е никой да не обърне внимание на призива ми. Нищо. Защото, проклет да съм — проклет да съм! — ако допусна някакви си първобитни, изпълнени с омраза, фанатизирани неудачници, които не могат да предложат на света нищо друго, освен мерзки атентати срещу невинни граждани, да ме принудят да се откажа от свободите, които ценя, които обичам и които съм решен да завещая на децата си, също както моите родители ги завещаха на мен.

Хортън плъзна поглед по лицата на събралите се пред него хора, после се завъртя и се насочи към Белия дом, високо вдигнал глава и изправил гръб. След кратък миг на смаяно мълчание репортерите скочиха на крака и закрещяха всевъзможни въпроси. Президентът остана още няколко секунди там — изглеждаше напълно объркан. После и той се обърна и закрачи към резиденцията си.

Всички зяпахме телевизора. Накрая Докс наруши мълчанието.

— Какво беше това, мамка му?

Изправих се и изключих телевизора, тъй като нямах желание да слушам неизбежните малоумни коментари. Завъртях се и погледнах Ларисън, Тревън и Докс.