Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Малко се изненада, когато Рейн се съгласи точно той да се срещне с Хорт. Човекът имаше верен инстинкт и се беше насочил към Тревън в „Капитал Хилтън“. Само че нямаше върху какво да стъпи и сигурно бе решил, че просто трябва да запази подозренията за себе си. Поне за момента.

Наблюдаваше всевъзможни хора да минават и заминават по настлания с плочки под и през грамадните сводести входове. Високият таван с открити греди и полилеи в стил ар деко поглъщаше телефонните им разговори, а напомнянията за значението на бдителността и необходимостта от незабавно съобщаване за подозрителни действия периодично ги заглушаваха. Във въздуха се усещаше напрежение, не много по-различно от последиците на 11 септември: хората бързаха повече от обикновено, като че ли минаването през жп гара е станало равносилно на смъртоносна игра, лицата им бяха опънати, подозрителни и уплашени, очите им скачаха насам-натам в опит да разчетат изражения, на които по-рано изобщо не са обръщали внимание. Навсякъде имаше полиция и петима-шестима войници, патрулиращи в бойна униформа, стиснали в готовност своите М-16. Това обаче не бяха хора на Хорт. Бяха резервисти, а за агент като Тревън разликата между някой нещатен и ветерана от Съвместното командване на силите за специални операции беше като разликата между дете, играещо мач, и професионалист от Националната футболна лига. Хората на Хорт бяха невидими чак до момента, в който ти нахлузваха чувал на главата или ти пръскаха мозъка. Сценката с тези хора на гарата беше просто театър. Те трябваше да изглеждат страшно и да успокояват паникьосаното общество, че НЕЩО СЕ ВЪРШИ, и Тревън предполагаше, че майсторски си играят ролите.

Хорт се появи в девет и нещо. Носеше цивилно облекло — тъмнозелен панталон и зелено поло — и син найлонов сак. Лицето му беше нетипично омърлушено — изглеждаше изтощен до крайност, като човек, който е претърпял голяма загуба и сега е ужасен да не изгуби и всичко останало.

Той бавно прекоси чакалнята, като въртеше глава наляво-надясно, после видя Тревън. Докато полковникът се приближаваше, Тревън стисна ръкохватката на глока и постави палец от външната страна на чантата. Можеше да стреля през нея, ако се наложи, и пистолетът щеше да остане скрит. Той обходи с поглед помещението и не забеляза подозрителни хора, идващи зад Хорт или от друга посока.

Полковникът спря на няколко крачки от него. Не седна и Тревън не се изправи.

— Радвам се, че си ти — каза Хорт.

Тревън отново огледа залата.

— А не бива.

— Защо?

— Защото оня случай в „Капитъл Хилтън“ беше втория път, когато се опитваш да ме убиеш. Бях пълен идиот, че ти казах какви са плановете на Ларисън. Той беше прав. Трябваше да му помогна да те очисти.

— Онези хора не бяха дошли за теб. Ти ми съобщи къде мога да ви намеря, спомняш ли си? Знам, че мога да имам доверие само на теб. Известно ли ти е какво означава това за мен след всичко, случило се между нас? Имаш ли представа колко съм ти благодарен, че ми даваш втори шанс?

Очакваше нещо подобно. И тъкмо затова двойно повече се ядоса от факта, че се изкушава да му повярва.

— Носиш ли каквото поискахме? — попита той.

Хорт пусна сака на креслото до Тревън.

— Всичко е вътре. Обикновен найлонов сак, без място за проследяващи устройства, макар да предполагам, че все пак ще искаш да провериш.

— Ще проверим и съдържанието. При експерт.

— Разбирам. Но те уверявам, че съдържанието е такова, каквото поискахте. А сега ще ти предложа още нещо и ще те помоля за още една услуга.

— Каква?

— Ако искаш да ме закараш в някой каньон, национален горски парк или друго тихо място, аз ще коленича, ще се вгледам в далечината и можеш да ме застреляш в тила. Само кажи.

— Това предложението ли е, или услугата?

Хорт напрегнато се усмихна.

— Предложението. А услугата — първо ме изслушай. И каквото и да решиш, моля те, пусни моето момиче.

Той се задави на последната дума. Тревън не вярваше на очите си. Никога не беше виждал Хорт в друго състояние, освен самоуверен, компетентен, винаги овладян. Сякаш със стореното го бяха пречупили и въпреки всичко Тревън изведнъж изпита срам.

Но не можеше да си го позволи, а още по-малко да го покаже.

— Това са две услуги — посочи той.

— Не ме интересува как ги броиш. Не ме интересува и какво ще правиш с мен. Никога през живота си не съм молил никого за нищо, а сега те моля. Пусни я.

— Покажи ми глезените си. И се обърни кръгом.

Хорт се подчини. Не носеше оръжие.