Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Тревън се огледа. Все още нямаше проблеми.

— Добре. Да вървим.

— Къде?

— Може би на някое тихо място, както предлагаш ти. И по пътя ще ми разкажеш онова, което искаш да чуя.

Прекосиха гарата и се спуснаха на нивото на Червената линия на метрото. Останаха на перона, докато поредната мотриса пристигна и замина, и когато слезлите пътници си тръгнаха и двамата останаха сами, Тревън включи детектора, който му беше дал Рейн. Устройството не реагира.

— Носиш ли джиесем? — попита той.

Хорт кимна.

— Да, но съм извадил батерията. Реших, че ще ме накараш да го направя.

Добре тогава. Хорт или беше чист, или носеше устройство, което възнамеряваше да задейства по-късно. За да предотврати тази възможност, Тревън щеше отново да включи детектора, когато останеха насаме.

Дойде и замина друга мотриса, перонът за миг пак опустя и този път Тревън се увери, че никой не ги следи, поне не отблизо. Изчакаха и се качиха на следващата мотриса. Беше полупразна и всички пътници изглеждаха цивилни, макар и напрегнати. Тревън каза на Хорт да седне няколко места пред него, обърнат в същата посока, за да може да провери сака, без да се безпокои, че полковникът ще се опита да го обезоръжи, докато е зает с това. Не че щеше да има полза от обезоръжаването му, но беше най-добре да лишиш противника едновременно от мотив и възможност.

Докато мотрисата се носеше напред, олюлявайки се в тесния тунел, той дръпна ципа на сака. Хиляди светли камъчета, някои жълтеникави, други светлосиви, повечето прозрачни. Внимателно зарови пръсти в тях. Нищо, само камъните. Опипа дръжките и шевовете. Не откри издайнически издутини и жици. Нямаше предаватели. Просто сак. Добре.

Слязоха на Върмонт и Бевърли и отново зачакаха на перона. Нямаха опашка, освен ако Хорт не водеше достатъчно хора, за да покрият всяка мотриса по Червената линия. Качиха се на следващата и с нея стигнаха до последната станция в Северен Холивуд. Излязоха на Чандлър Булевард, където Тревън по-рано беше паркирал друга крадена кола, тъмносиня тойота „Акорд“, един от най-популярните и съответно най-разпространени автомобили в Америка, който някоя изтормозена домакиня беше проявила глупостта да остави с ключа в запалването, докато изтича за малко с куп ризи до химическото чистене в Кълвър Сити.

Той подаде ключа на Хорт.

— Ти ще караш.

— Къде отиваме?

— Ще ти кажа по пътя.

Хорт едва ли още разполагаше със същия достъп до ресурсите на разузнавателната система на страната, на какъвто можеше да разчита преди оставката си. Пък и за разлика от другите, Тревън знаеше, че полковникът не е прибягнал до тях, за да ги открие в „Капитъл Хилтън“ — просто беше получил сведенията от самия него. Освен това беше вечер, което означаваше, че „птичките“ трудно ще могат да ги проследят. Въпреки това упъти Хорт по маршрут за засичане на наблюдение, включващ маневри с влизане и излизане от подземни паркинги, каквито бяха използвали, за да скрият движенията си след отвличането на Кей. Докато пътуваха, детекторът на Рейн продължаваше да мълчи.

Накрая се озоваха на Лейк Холивуд Драйв, самотен, лъкатушен път сред Холивудските хълмове, гледащ към Холивудския язовир. Когато стигнаха до един завой, отчасти скрит зад храсталаци и изсъхнали дървета, Тревън каза на Хорт да отбие и спре. При други обстоятелства нямаше да избере такова място за среща, защото винаги имаше шанс да мине полицейска кола. Точно сега обаче органите на реда в Лос Анджелис несъмнено повече се интересуваха от защитата на жизненоважната инфраструктура, отколкото от хлапетии, които отиваха да се натискат из хълмовете.

Полковникът угаси фаровете и мотора и погледна през левия прозорец.

— Подходящо място да изхвърлиш труп — отбеляза той. — Надявам се първо да ме изслушаш.

— Слушам те.

— Нещо против да запаля една пура?

Тревън стисна ръкохватката на глока и познатата тежест го успокои.

— Както искаш.

Хорт натисна ключа на левия прозорец, после извади продълговата кутия и нож за пури от предния джоб на панталона си. Развъртя капачката на кутията, извади пурата и ловко отряза единия й край с ножа. Хвърли парчето през отворения прозорец, лапна отрязания край, измъкна дървена клечка кибрит от кутията, драсна я с нокът, изчака малко и бавно запали върха на пурата, като методично я въртеше, за да се разгори равномерно. Когато остана доволен, той размаха клечката, за да я угаси, и хвърли и нея през прозореца.

— Кубинска „Монтекристо“ — каза полковникът и се отпусна назад на седалката. — Извинявай, имам само една.