Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Той споменавал ли е, че ви предстоят други пътувания? — насочих го аз. — Други задачи?

— Не. Само ни помоли да не поемаме други ангажименти — да му съобщим, ако през следващите две седмици получим някакви предложения, защото смятал пак да ни повика, ако се наложи.

Ако Трент не лъжеше, Хортън планираше още нещо или поне се готвеше да реагира при непредвидени обстоятелства. Но това нито ме изненадваше, нито щеше да ни е от особена полза.

— И нищо друго? — настоях.

— Не.

Реших да опитам наслуки.

— Ами училищата?

Той искрено се озадачи.

— Какви училища?

Бях разочарован, макар и не изненадан. В края на краищата, едва ли можеше да се очаква, че Хортън ще сподели оперативна информация с тези двамата, освен непосредствено необходимото. Според Канезаки обаче се приказвало за евентуални атентати срещу училища. Ние с Тревън също бяхме допуснали такава възможност.

— Кажи ми как да се доберем до Хорт — заповяда Ларисън.

— Да се доберете до него ли? Аз самият не бих могъл да се добера до него. Чакай… чакай. Ще ви помогна да измислите нещо. Тъй де, той живее в района на Вашингтон, струва ми се. Мога да му се обадя под някакъв претекст и да му кажа…

Вече дрънкаше чисти глупости. Шехеразада, само че без приказка за разказване.

— … че трябва лично да се срещна с него, нещо такова. Да го изкарам от скривалището му.

— Мисля, че не знае нищо — казах на Ларисън аз. — И всъщност няма основания да смятаме, че знае.

Той кимна.

— Съгласен съм.

— Вижте, наистина се опитвам да ви помогна — заяви Рей. — Наистина.

— Вярвам ти — отвърна Ларисън и го простреля в челото. Пленникът отметна глава назад, тялото му се отпусна и той се свлече върху партньора си.

— Може би ще измъкнем нещо от джиесемите — обади се от кабината Тревън.

— Съмнявам се — въздъхнах.

Ларисън хвана трупа на Рей за яката и го изтегли напред, далече от задната и страничните врати.

— Ако отвлечем Кей, всичко трябва да е културно — каза той. — Ама е добре, че Хорт продължава да губи такива типове. По някое време ще остане без доброволци.

Аз замъкнах другия при партньора му и ги завихме с едно платнище. Можехме да ги покажем на Кей, ако обстоятелствата го наложеха, но нямаше смисъл да я плашим излишно.

Нямах нищо против смъртта на тези двамата. Ако Ларисън не беше побързал да ги убие, самият аз щях да се погрижа за това. Те бяха тук, за да направят същото с нас. Пък и както отбеляза Ларисън, това означаваше две фигури по-малко от отсрещната страна на шахматната дъска.

Трябваше обаче да го наблюдавам с Кей. Докс имаше право. Той не само беше професионалист до безпощадност. Имаше още нещо, нещо, което ме караше да се питам дали Ларисън не само се гордее с работата си, но и тя му доставя прекалено голямо удоволствие.

Наблюдавах Ла Бейг, вече на дневна светлина, през дупката в дясната стена на вана. Ларисън беше отишъл на един малък платен паркинг на Харолд Уей, където правеше леки разтягания и упражнения, все едно загряваше за джогинг или изпълняваше един от комплексите, които двамата с Докс явно обожаваха. Бях пресметнал, че от появата на Кей на ъгъла на Селма и Ла Бейг, до стигането й при нас ще имаме поне една минута — достатъчно време, за да предупредя Ларисън и той да реагира. Тревън още седеше зад волана на вана и чакаше моя сигнал. Имахме даващи енергия закуски, кафе и водни бутилки с широко гърло, в които да пикаем. Оставаше само да чакаме.

Малко след осем забелязах някой да се насочва към нас от източната страна на улицата. Вече имаше няколко фалшиви тревоги — бегач, човек, разхождащ кучето си, две млади жени, навярно на път за автобуса, с който отиваха на работа — и аз се опитах да овладея вълнението си. Но когато се приближи и слънцето огря лицето й, видях, че е тя. Сърцето ми се разтуптя.

— Идва — съобщих аз, без да откъсвам очи от шпионката.

Тревън запали двигателя. Продължавах да наблюдавам Кей. Косата й беше завързана отзад на опашка и носеше изрязани шорти, бяла тениска и тъмносин мъхест суичър с цип. През лявото й рамо висеше обемиста кожена чанта. Красиво хлапе, още по-хубаво на живо, отколкото на снимките, които бях видял. Дългокрако, добре сложено, с широка, самоуверена походка. Момиче, което знаеше къде отива и как да стигне там и което нямаше да позволи на никого да му се изпречи на пътя.

Е, не беше взела предвид нас. Но с малко късмет ние щяхме да сме само неравност по пътя й, за кратко усетена и бързо забравена.