Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Ами хората на Хортън? — попитах.

— Единият се качи с нея на Чаринг Крос — отговори Ларисън. — Другият остана там.

Кимнах.

— Значи тя не подозира нищо.

— Точно така — потвърди Ларисън. — Ако подозираше, и двамата щяха да я следват по петите. Плюс това тя носеше слушалки, слушаше музика, а това не би търпял никой бодигард на света. Онзи, който я проследи, правеше всичко възможно, за да е колкото може по-далече от нея и изобщо да не се набива на очи. Както очаквахме, те не я охраняват директно, а се опитват да предвиждат и отстраняват заплахите.

Бях съгласен с неговата оценка.

— Какво друго успяхте да научите?

Тревън си отвори кутия редбул.

— Тя слезе на Сънсет и Гордън. Човекът на Хорт я последва. Аз изчаках и слязох на следващата спирка, на Сънсет и Бронсън, иначе човекът на Хорт щеше да ме засече. Но докато рейсът потегляше, видях Кей да върви на север по Ла Бейг Авеню. Ако погледнеш Ла Бейг в интернет, а ние я погледнахме, ще видиш, че води само към две улици, Харолд Уей и Селма Авеню. Целият квартал изглежда много тих, само еднофамилни къщи. Няма никакви пешеходци. Нямаше как да я проследя, дори да бях слязъл на същата спирка, дори да го нямаше човека на Хорт. Тъй че не можах да науча точния й адрес. Обаче…

— Нямаме нужда от точния й адрес — прекъснах го аз. — Ако допуснем, че си е отивала вкъщи с автобуса, а не някъде другаде, сега знаем спирката й.

Тревън отпи голяма глътка редбул.

— Не само спирката й, но и по кой път отива до рейса. Когато погледнеш картата, ще видиш, че трябва да живее на една от тия три улици — Ла Бейг, Харолд или Селма. Иначе щеше да слезе на предишната спирка, на Сънсет и Гауър.

Ларисън се ухили.

— И не само това, ами все пак успяхме да научим адреса й.

Тревън също се ухили — приличаше на дете, което току-що е направило страхотна лудория. Ларисън му даде знак.

— Ти им разкажи.

— Та значи, свързах се аз по уоки-токито с Ларисън и докато го чаках, ядосан, че съм стигнал толкова близо и все пак не достатъчно, за да свърша работата, покрай мене мина пощенска кола — усмихнато заобяснява Тревън. — Гледай ти, викам си, тъкмо доставят пощата. И ми хрумна една идея.

— Листовки с реклама на пицария — явно не успя да се сдържи и го прекъсна Ларисън. — Имаше един на Сънсет, който раздаваше листовки с реклама на някаква пицария. Дадох му двайсет кинта за цялата му стока, после Тревън настигна пощальона.

— Казах му, че искам да разпространя листовките в квартала — отново пое щафетата Тревън. — Дадох му двеста кинта да ми позволи да ги поставя в неговите пакети. Той искаше сам да го свърши, ама аз му викам, ей, де да знам, че няма просто да ги изхвърлиш? Дай да ги напъхам в пакетите, ще отнеме само минутка.

— Онзи с листовките и пощальонът видяха ли ви? — попитах. — Ще могат ли да си ви спомнят? Да ви опишат?

Тревън поклати глава.

— Носехме тъмни очила. Пък и какво, ако могат? Пощальонът ще трябва да признае на ченгетата, че взема подкупи, а момчето от пицарията — че е продало листовките, вместо да ги раздаде. Даже някой да направи връзката между листовките и временното изчезване на Кей, тия двамата няма да искат да се забъркват.

— Освен това единствено Хорт ще знае, че Кей е изчезнала — обади се Ларисън. — Полицията няма да се намеси. А дори да се намеси, не сме им оставили никакви улики, за които да се заловят. Пък и точно в момента полицията и дори ФБР са най-малкия ни проблем.

Имаше право.

— Е? Къде живее тя?

— В една хубава къщичка на Селма Авеню — отвърна Тревън. — Пак повтарям, може изобщо да не ни потрябва, защото мисля, че на автобусната спирка ще имаме по-добър шанс, отколкото у тях. Но все пак беше добре да се уверим, че си отива вкъщи, а не, да речем, при някой приятел или приятелка. Ще ви покажем всичко на картата в „Гугъл“. Тя явно държи под наем стая при семейството, което живее там. Няма значение, важното е, че знаем кога започва първата й лекция утре сутрин, знаем на коя спирка се качва на рейса и че дотам има пет-шест минути път по оная тиха улица. Със слушалки в ушите, ако наистина сме късметлии.

Четиримата се умълчахме за момент.

— Е, аз осигурих храна и джиесеми, а господин Рейн е бил така любезен да изпере вмирисаните ни дрехи — наруши тишината Докс. — Но голямата награда май се пада на вас.

— Нямаше да успеем, ако не си мечтаехме за чистите дрехи и храната — заяви Тревън и всички се разсмяхме.

— Изглежда обещаващо — заключих аз. — Но трябва да обмислим някои въпроси. И се нуждаем от едно-две неща.