Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Говореше за Хилгър, който беше отвлякъл Докс с надеждата да се добере до мен. Плановете му се бяха объркали, но и моят партньор бе пострадал.

— Да — потвърдих. — Разбирам какво искаш да кажеш.

— Казвам само, между нас да си остане, ама няма да ми е приятно да измъчвам някакво момиче, дето няма нищо общо с тая работа. Тъй де, баща ми ме е учил, че мъжете могат да се трепят един друг, за предпочитане с огнестрелно оръжие, и в това няма нищо лошо, но трябва да уважаваме женорята. Сигурен съм, че това звучи тъпо на повечето модерни, самоусъвършенствали се убийци, дето са радетели за равенство между половете, обаче така съм възпитан.

— Разбирам те.

— А знам, че и ти имаш правило да не бараш жени и деца.

— Да.

— Значи… в такъв случай просто блъфираме.

Кимнах.

— Но мисля, че когато узнае за участието на Ларисън, Хортън няма да рискува.

— Виж, тъкмо това е проблемът. Според мен Ларисън не блъфира. Според мен тоя човек — моите уважения, той явно е кадърно копеле — та според мене той е малко… Хмм, как да се изразя. Знаеш ли, някои кучета, едри кучета, могат да те убият, ама не го правят, защото са добри. Можеш да им имаш доверие. Други кучета те гледат и не знаеш какво си мислят, по дяволите. Или накъде ще тръгнат нещата. Точно такъв е за мен Ларисън. Никога не знам какво ще направи. Не съм сигурен, че и той самият знае.

Заинтригува ме фактът, че и двамата се разглеждат един друг с кучешки метафори. Обаче оставих тази мисъл за себе си.

— Веднъж Хортън ми спомена, че Ларисън имал прекалено много за криене — казах аз. — Че бил проблемен човек.

— Ами, всеки си има тайни, мамка му.

— И ти ли?

Той се ухили.

— Само това, че си падам по порно с джуджета. Не казвай на никого.

— С тебе сме на едно мнение — отвърнах. — Ще оставим Ларисън да си мисли каквото си иска, защото колкото по-уплашен е Хортън, толкова по-добре за нас. Но няма да му позволим да нарани никого. Ако се стигне дотам, ще го спрем.

Докс кимна.

— Благодаря ти. И аз така си мислех, само исках да се уверя.

Отделихме дрехите си от купчината пране и хапнахме от провизиите, които беше купил партньорът ми. После той подремна, докато аз наблюдавах вратата с уилсъна в ръка. Ъгълът на слънцето върху завесите на прозорците ставаше все по-остър, но от Ларисън и Тревън все още нямаше и следа. Докс се събуди и дойде моят ред да поспя, докато той стоеше на пост.

Малко след шест часа три резки почуквания моментално ме извадиха от лекия ми сън. Заех позиция отстрани на вратата, приготвил пистолета си, докато Докс отвори. Беше Ларисън.

— Ей сега пристига и Тревън — съобщи той. — Добра новина. Ще изчакам да дойде и тогава ще ви разкажа. Това лапачка ли е? Умирам от глад.

Ларисън грабна един от джобовете с плънка и му се нахвърли. Тревън се появи петнайсет минути по-късно. Докато и той утоляваше глада си, Ларисън ни осведоми за новостите.

— Влязохме в интернет. И се оказа, че във факултета имало само четири летни курса. И само един по сценаристика, нейната специалност. Затова завардихме сградата, в която се провеждаше курсът.

— Видяхте ли някого? — попитах аз. — Някой, който да има вид, че се озърта за нас?

— Да, по дяволите — отговори Тревън. — Видяхме ги, двама, киснеха точно там, където щяхме да киснем ние, ако причаквахме такива като нас.

— Затова гледахме да не сме там, където щяхме да бъдем, ако не знаехме, че някой ни търси — прибави Ларисън.

— Най-странното е, че всичко това го разбрах — заяви Докс.

— Купихме си радиостанции от един магазин — продължи Ларисън. — Нямат голям обхват, но вършат работа за нашите цели. Стояхме доста надалече. Решихме да поемем риск и си струваше.

Изпитах лошо предчувствие.

— Какъв риск?

— Не знаехме как ходи на лекции тя — отвърна Тревън. — Може с кола, може с рейс, а спокойно може и с колело. Хората на Хорт наблюдаваха сградата, така че не можехме да вършим същото. Което означаваше, че ще трябва да гадаем. Кола, рейс или колело. Заложихме на рейс. И познахме. Проследихме я в един градски автобус.

Това все още не ми харесваше.

— Как успяхте, без да ви види?

— Аз вардех на Хилгард и Чаринг Крос — осведоми ни Ларисън. — Спирката до факултета.

— А аз — на следващата спирка — прибави Тревън. — На Хилгард и Сънсет.

— Голям късмет извадихме, че се оказа, че тя пътува с рейс — каза Ларисън. — Ама понякога щастието ти се усмихва. Когато я видях да излиза и да чака на спирката на Чаринг Крос, съобщих по уоки-токито на Тревън. Той се качи на другата спирка, веднага след нея.