Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Сега само трябваше да се доберем до Мими Кей. И чрез нея — до Хортън.

Намерихме подходящ наглед мотел на име „Рест Хейвън“. Намираше се близо до вълнолома, на улица с магазини и жилищни сгради, малка едноетажна постройка, избеляла от слънцето на Санта Моника, с частен паркинг отзад и втори, отделен комплекс стаи със собствен вход. Тих, но все пак достатъчно близо до трафика и суетнята на кръстовището на Пико Булевард и Линкълн Булевард, за да не трябва да се безпокоим, че се отличаваме. Докс вкара камиона на заден, тъй че Ларисън и Тревън да се измъкнат незабелязано от каросерията. Платихме в брой за стая в самостоятелното крило и се намъкнахме вътре един по един. Всички изглеждахме ужасно — мръсни, небръснати, изпомачкани. Като хора в беда. Като бегълци.

Смъкнахме двата дюшека на пода и в продължение на няколко часа с наслада се редувахме да се къпем и бръснем в малката баня, а после и да дремем на дюшеците и пружините. След това огледахме стаята за нещо, което по-късно Кей би могла да използва, за да разпознае мястото, където са я държали. Събрахме няколко кибрита и една химикалка с логото на мотела, различни листовки, рекламиращи мотелските услуги и атракциите в района, и измъкнахме от телефона пластмасовата табелка с адреса и номера на стаята. По-късно щяхме да ги изхвърлим далеч от „Рест Хейвън“. Накрая пристъпихме към работа.

Първо имахме нужда от телефони. Бях проучил джиесемите, които ни беше дал Хортън, и не бях намерил проследяващи устройства, но все нещо му бе позволило да ни открие в „Капитъл Хилтън“, затова за всеки случай ги бяхме изхвърлили още в Кълпепър. Трябваха ни нови и аз възложих на Докс, който твърдеше, че фалшивата му лична карта била върхът на сладоледа, да ни осигури четири джиесема с предплатени карти от някой супер. Ларисън и Тревън имаха задачата да издирят Мими Кей. Не знаехме къде живее, тъй че отправната им точка щеше да е уебсайтът на факултета по екранни изкуства на Калифорнийския университет и самият факултет. За себе си определих сладката работа да намеря обществена пералня с монети. И четиримата носехме последните си чисти дрехи.

Преди да се пръснем, Ларисън използва безплатния безжичен интернет в мотела и с помощта на айпада си влезе във фейсбук профила на Мими Кей. Тя беше красива — наполовина чернокожа, наполовина азиатка, двайсетинагодишна, с тъмни къдрици, спускащи се до раменете й. Пълни устни и жизнерадостна усмивка. Ларисън имаше право за фотосите с Хортън: суровия професионалист го нямаше, заменен от сияещ баща.

— Интересно, че в обясненията към снимките тя пише само „баща ми“ — отбелязах аз.

Ларисън кимна.

— Сигурен съм, че той й е обяснил необходимостта от дискретност. Не е като да е президентът, но все пак има доста кадърни врагове. Предполагам, затова и профилът й е толкова добре защитен. Не е обичайно за студентка, която полага всички усилия да си създаде връзки в света на киното.

— Не бива да приемаме, че тя е нищо неподозиращо цивилно момиче — посочи Тревън. — Щом я е научил на някои неща, Хортън трябва да я е научил и на други. Не е невъзможно и сега да я е предупредил да е изключително внимателна.

Погледнах го.

— Прав си. И това ме кара да се чудя…

Замислих се за миг, после продължих:

— Знаем, че Хортън е загрижен за сигурността на Кей. Но какво е направил, за да я защити?

— Никой не знае за нея — отвърна Ларисън.

— Не знам дали наистина никой не знае, но като цяло е така — съгласих се аз. — Хортън я защитава, като я крие. За това си има термин, нали?

Тревън кимна.

— Сигурност чрез неизвестност.

— Точно така — потвърдих. — Сигурност чрез неизвестност. Тази тактика може да бъде полезно допълнение към други форми на сигурност, но дали човек като Хортън изцяло ще разчита на нея? Дали ще разчита на нея, за да защити дъщеря си?