Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— И аз щях да изпитвам същите чувства — каза Тревън. — Ако не знаех какво става всъщност.

— Няма значение кой стои зад това. Реакцията или е тактически логична, или не е.

— Не говоря за тактика. А за чувствата си.

— Разбирам. И тъкмо това е най-хитрото в действията им. Помисли. Досега са извършени четири атентата. Белият дом — ключов символ на нацията. Най-големият мол в страната — ключов символ на консуматорството и икономиката. Черквата — за да накарат хората да почувстват, че вярата им е под атака. И накрая, удар срещу спорта — светската религия на тази страна. Всичко онова, с което се отъждествява и в което свято вярва американският народ. Липсва само още едно нещо, та хората да изгубят и последната си капчица разум и напълно да се предадат на чувствата, за които говориш ти.

— Какво? — попита Тревън.

— Училище. Едно, може би повече.

Той ме стрелна с поглед.

— Божичко.

— Да. Предполагам, че ако не получат каквото искат след извършеното досега, ще вдигнат залозите. Училищата ще свършат работа. Спомни си за Беслан. Или за оня лагер в Норвегия.

— Смяташ ли, че ще отидат толкова далеч?

— Да виждаш някакви други признаци?

Продължихме нататък под истеричните акорди на постоянно рециклираните репортажи. Зяпах прелитащите покрай нас пейзажи, зелени хълмове, гори и терасирани земеделски площи, градчета с имена като Макрори, Болд Ноб и Джъдсония. Небето сияеше абсурдно яркосиньо. Пътят сивееше в лятната мараня и сякаш се простираше до края на света.

През повечето време по радиото имаше само догадки. „Ал Кайда“ в Ирак. „Ал Кайда“ в Йемен. „Ал Кайда“ на Арабския полуостров. Иран. Либия. „Мюсюлманските братя“. „Спящите клетки“ в Америка и колко на брой можели да са те. Защо ни мразели, защо обичали смъртта повече от живота. Релефът навън си оставаше безразличен и неизменен, ала аз усещах, че страната, която прекосяваме, безвъзвратно се е променила след началото на нашето пътуване, време, което също вече ми се струваше невъобразимо далечно и мъгляво. Представях си нас четиримата в камиона като някакъв бацил, тайно вкаран в артериалната система на Америка, преследван от изродени Т-клетки, докато невидимата политика на тялото наоколо се мяташе в треска и делириум.

Чувствах се отвратително, че ние сме част от ужаса, за който слушахме по радиото. Ала какво можехме да направим, освен да се опитаме да се защитим?

Периодично спирахме за посещение на тоалетната и за провизии. Навсякъде кипеше паническо пазаруване: изолирбанд, найлон, консерви, бутилки вода. Таблетките йод бяха изчезнали и черният пазар на мексикански ментета на лекарството против антракс, ципрофлоксацин, явно процъфтяваше. Видяхме магазини „Уол-Март“, тотално изпразнени от средства за пречистване на вода и къмпинг екипировка. Продажбите на оръжие бяха ударили тавана и боеприпасите бяха станали дефицитни.

Продължихме да шофираме на смени: двама отпред, за да не се случи някой да заспи на волана, и двама в каросерията, почиващи — поне теоретично. Спирахме само на местата за отдих на магистралата, където паркирахме далече от други превозни средства, тъй че ония двама от нас, които бяха отзад, да могат да се качват и слизат незабелязано.

Дремех отзад заедно с Тревън, когато се събудих от усещането за спиране. В каросерията не проникваше светлина. Трябваше да е нощ.

По вратата се разнесоха три почуквания — сигналът „чисто“, който използвахме, за да предотвратим недоразумения. Аз обаче вече бях извадил уилсъна и го държах в ръка.

Вратата се отвори и видях Ларисън и Докс. Навън се здрачаваше, но още не беше съвсем тъмно. В тревата свиреха щурци, но иначе цареше пълна тишина. Свежият въздух приятно разхлаждаше кожата ми.

— Къде сме? — попитах, докато слизах и пъхах пистолета в колана си. Краката ми се бяха схванали и аз клекнах няколко пъти, за да се раздвижа.

— При Лавака, Арканзас — отвърна Ларисън. — Малко на юг от Националния горски парк „Озарк“.

Докс пъхна глава в каросерията.

— Господи боже, така ли миришело тук? Сигурно съм бил свикнал, когато беше мой ред. Може би няма да е зле да намерим къде да вземем душ, когато стигнем в Лос Анджелис.

Размахах ръце и ги разтърсих, за да възстановя кръвообращението.

— Значи още не сме минали Арканзас, така ли? Божичко, колко е голяма тази страна!

Ларисън също се протегна.

— Остават само още няколко километра до границата с Оклахома. Почти сме преполовили пътя.