Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Разговаряхме за случилото се в хотела, търсихме пропуска в мерките ни за сигурност. Ако не успеехме да го открием, трябваше да приемем, че проблемът все още съществува, и усещането за някаква скрита уязвимост, която всеки момент може да ни връхлети, беше влудяващо.

— Сигурен ли си, че не са ви проследили? — попитах аз, докато пътувахме.

— По дяволите, да — отвърна Докс. — Избрахме стабилен маршрут за засичане на преследвачи от летището. Сменихме няколко таксита, пътувахме с метрото, знаеш как се прави. Невъзможно е някой да ни е проследил.

Сподавих желанието да му напомня, че изобщо не е трябвало да използва летището, но в този импулс разпознах опит просто да си го изкарам на някого, от което нямаше да излезе нищо продуктивно. А и въпреки че изобщо не биваше да ходят на летището, щом не ги бяха проследили, значи не ги бяха проследили.

— Ами оръжейното изложение, където каза, че сте ходили?

— После пак направихме проверка. Сто процента чисто.

— Ами…

— Хотелът ли? Направих резервацията от телефон в една бензиностанция в Мерифилд, Вирджиния. След като вече бях абсолютно сигурен, че сме чисти.

— Добре, ами…

— Джиесемите ни бяха изключени през цялото време. Ларисън ни провери на два пъти. Тоя пич е параноик като тебе.

Замислих се.

— Смяташ ли, че може той или Тревън да са предупредили Хортън?

— Трудно е да се каже. Ония в хотела може да е трябвало да очистят само нас, а не тях двамата. В такъв случай обаче някой не е получил инструкциите, щото Ларисън и Тревън направиха и четиримата на решето. И ти го видя със собствените си очи.

Кимнах, разочарован и гневен. Да те проследят, когато си мислиш, че си непроследим, е едно от най-ужасните усещания за уязвимост на света.

— Знаеш ли какво ми идва на ума? — попита Докс.

— Какво?

— Струва ми се, че навлизаме в епоха, в която наемници като тебе и мене ще трябва да обмислят плюсовете на пенсионерския живот. Тъй де, сега просто има прекалено много начини да ни гепят. Навсякъде е пълно с камери, над американските градове пускат наблюдателни безпилотни самолети. Управлението за национална сигурност извършва вътрешен шпионаж, всички интернет и телекомуникационни компании работят заедно с властите, сателити и суперкомпютри анализират цялата тая информация… Струва ми се, че сега живеем в свят, в който, ако някой си го е поставил за цел, ще те открие. А това значи или да работиш за тоя някой, или изобщо да не работиш.

Не отговорих. Може би Докс имаше право. Може би се беше стигнало до момент, в който вече нямаше място за хора като нас. Може би се бяхме превърнали в останки, анахронизми, брънки от една последна верига в машина, която вече няма полза от нас, машина, която се готви да ни смели и изплюе, за да продължи да функционира още по-безчувствено и безпощадно отпреди.

Вече започваше да се стъмва, когато отбихме при една бензиностанция край Кълпепър, за да заредим и отидем до тоалетната. Тревън и Ларисън бяха подгизнали от пот, но сами предложиха да останат още малко отзад, тъй и тъй били свикнали. Осведомих ги за репортажите по радиото, ала нямаше много за разказване. Набързо обсъдихме кой да купи провизии. Тревън имаше зелени очи, Ларисън излъчваше онова усещане за опасност, аз бях азиатец. Пък и Тревън и Ларисън изглеждаха така, все едно току-що излизат от парна баня. Оставаше Докс като най-незабележим и най-малко запомнящ се от четиримата. Той купи пътна карта, много бутилки вода и пълнозърнести бисквити и ние отново потеглихме в бавно разхлаждащата се нощ.

Докато пътувахме на юг, по радиото предаваха само местни новини и информация за трафика. После гласът на водещия изведнъж се оживи и напрегна.

— Имаме извънредна ситуация — съобщи той. — Атентат срещу Белия дом. Атентатор самоубиец.

— Боже всемогъщи! — възкликна Докс и усили звука.

Водещият продължаваше:

— В момента там пристигат полиция и линейки. Имаме сведения за тежко ранени. Доколкото ни е известно, още никой не е поел отговорност за атентата. Не е ясно дали президентът изобщо е бил в Белия дом.

— Какви ги говорят, по дяволите?! — учудих се аз. — Та това място е истинска крепост! Атентатор самоубиец ли? Пълен абсурд.

— Може би пак самолет?

— Щяха да кажат.

Докс мрачно ме погледна и отново насочи вниманието си напред.

— Каквото и да е, май ние сме му разчистили пътя. По дяволите. Мама му стара. Дали да не спрем и да кажем на Ларисън и Тревън?

— Не, карай нататък. Това е трябвало да се случи, докато ние сме били в града, загря ли? Сега са го блокирали. Басирам се, че части на Националната гвардия спират движението по околовръстното, навсякъде. Искам да се отдалечим колкото може повече от случващото се във Вашингтон.