Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Опитвах се да се убедя, че вината не е наша. В главата ми обаче не преставаха да отекват думите на Докс:

„Каквото и да е, май ние сме му разчистили пътя.“

По радиото не съобщаваха нищо ново, главно повторения на вече известното, с интонации, вариращи от истерия до екстаз. Постепенно нещата малко се изясниха. Не било атентат срещу самия Бял дом, а срещу един от охранителните постове навън. И все пак взривът бил мощен. Имало десетки ранени цивилни, част от желязната ограда била унищожена. На президента очевидно му нямало нищо. Бил в Белия дом и в девет щял да направи обръщение към нацията.

— В най-гледаното време — отвратено отбеляза Докс. — Едва ли е случайно.

При Бъкингам, Вирджиния, отбихме от шосе 15 и се насочихме на запад. Тъкмо подминавахме Апоматокс, когато започна обръщението на президента.

— Всички знаем какво се случи днес — каза той. — Един мерзавец се самовзриви пред Белия дом, като уби и рани десетки невинни граждани. Не е ранен никой в самия Бял дом и освен щетите, нанесени на оградата, сигурността на сградата не пострада. Все още не знаем кой точно е извършил тази жестокост, нито защо. Но бъдете сигурни, в момента армията, законоопазващите органи и разузнавателните служби търсят отговорите на тези въпроси. И когато изпълнят задачата си, на извършителите ще бъде въздадено правосъдие.

— Ето как наричат бойните действия в наше време — подметна Докс. — „Правосъдие“. Предполагам, че звучи по-добре от „нашествие“, „бомбардировка“ и „клане“.

— Шшшт!

— А сега искам да обърна внимание на един слух — продължи президентът. — Първо, че преди да се самовзриви, терористът извикал „Аллах акбар“, което означава „Бог е велик“ на арабски и е типична мюсюлманска молитва, а понякога и боен вик. Нямаме потвърждение на това твърдение и е безотговорно от страна на медиите да го съобщават все едно е факт.

— Слух ли? — попита Докс. — Кой е пуснал слуха? Имам чувството, че го пуска самият президент!

— Точно това прави, или нарочно, или защото са му го подхвърлили.

— По дяволите, как…

— Шшшт. Обръщението продължава.

— Нашата задача тази вечер е да се молим за жертвите и техните семейства — говореше президентът. — И да благодарим на мъжете и жените от нашите въоръжени сили и разузнавателни служби, които и в този момент рискуват живота си, за да защитят нашата родина и нашите свободи. Да се молим и за тях.

Разнесе се глъчка на репортери, опитващи се да зададат въпроси, после водещият отново се включи и обясни, че президентът е напуснал залата за пресконференции.

Докс се озърна към мен и пак се обърна към пътя.

— Какво ще правим, по дяволите?

— Не знам.

— Сериозно, Джон. Сериозно… забъркахме се в някакви ужасни говна.

— Да.

— Тъй де, атентати под фалшив флаг?! И пръстът сочи към нас?! Прощавай, ако ти се сторя малко мрачен, ама не виждам никакъв изход.

— Наистина ми се струваш малко мрачен.

Той тихо се засмя.

— Ами ободри ме тогава.

— Работя по въпроса.

— Да не споменавам…

— Знам. Ние сме му разчистили пътя.

Следващата ни спирка беше чак при Роаноук. Наближаваше полунощ и не бяхме спирали от над осем часа. С Докс разказахме на Тревън и Ларисън за инцидента пред Белия дом. Никой не каза нищо, но знаех, че всички си мислим едно и също: бяхме прецакани.

Взехме си някакви закуски, пак заредихме резервоара и се разбрахме да се разменим.

— Не е толкова зле — каза Тревън. — Сега е доста по-прохладно отпреди и твоят приятел добре се е сетил да ни остави найлон с въздушни мехурчета. Всъщност е много удобен, ако лежиш на него.

С Докс бяхме обсъдили перспективата от неудобството да сме затворени в каросерията, безпомощни и слепи, докато Тревън и Ларисън шофират. Ако се поставеше катинар отвън, камионът щеше да се превърне в затвор. Не че някой носеше катинар или имаше време да купи такъв, но все пак. В крайна сметка обаче нямаше значение, защото имахме ли друг избор? Никой от нас не можеше да рискува и да се придвижи с обществен транспорт. Докс имаше право за шансовете ни да се скрием от модерната шпионска държава. И Ларисън имаше право, когато убеждаваше Тревън, че ако се отдели от нас, пръв ще го заловят. Заедно имахме най-големи шансове да се справим и да измислим начин да нанесем ответен удар.

За Тревън и Ларисън нямаше значение какво ще ядем, затова се зарадвах, когато на другата сутрин Докс настоя да спрем при магазин за здравословни храни край Нашвил. Заредихме достатъчно кльопачка, за да ни стигне предоволно чак до тихоокеанското крайбрежие, после намерихме един „Уол-Март“ и хвърлихме няколко постелки и спални чувала в каросерията. Постелките бяха добра идея, но моят партньор беше прав — когато слънцето напечеше, отзад ставаше истинска сауна и нямаше как да я охладим. Мислихме дали да не купим торби с лед, но се отказахме. Не искахме да рискуваме да привлечем вниманието на някой магистрален патрул с течаща от каросерията вода.