Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Отбихме се и в „Старбъкс“, където имаше безплатен достъп до безжичен интернет, и аз проверих секретния уебсайт. Почти очаквах да съм получил съобщение от Хортън, опитващ се да обясни необяснимото. Ала той явно разбираше, че при настоящите обстоятелства това ще е безполезно. След като ни беше използвал, полковникът се бе опитал да ни отстрани, за да не му пречим. Знаехме, че ще направи нов опит, също както той си даваше сметка, че ще се стремим първи да се справим с него. Играта беше толкова ясна, че кой каквото и да кажеше, щеше да е излишно, даже нелепо.

Имаше обаче съобщение от Канезаки. Той описваше атентата срещу Белия дом, който медиите повече или по-малко бяха отразили след обърканите първоначални репортажи. Освен това Управлението за национална сигурност било засякло слухове за нови удари. Президентът обмислял решителен отговор. Том настояваше да му се обадя и аз му написах, че няма да мога поне още ден-два. След засадата в хотела параноята ми отново се беше засилила. Имаше вероятност Хортън да е успял да събере достатъчно данни от охранителните камери на летището и от сателитното разузнаване, за да ни проследи до „Хилтън“. В края на краищата той очакваше пристигането ни в града. В такъв случай, ако приемем, че ни е изгубил след хотела, дори да разполагаше с цялата техника на света, засега щяхме да сме като иглата в копа сено от поговорката. Не исках да поемам абсолютно никакви рискове да проследят телефонно обаждане толкова далече на запад, от което противникът можеше да предвиди по-нататъшния ни маршрут. А от него Хортън можеше дори да се досети накъде се насочваме. И защо.

Следобед на втория ден шофираше Тревън и аз се возех с него в кабината. Пътищата общо взето бяха зловещо тихи, но от време на време тишината се нарушаваше от военни конвои, след което отсъствието на трафик ставаше още по-злокобно.

Зададох на Тревън същите въпроси за сигурността, които бях обсъдил с Докс, без да получа нови прозрения. Ако криеше нещо, значи го криеше добре. Не ми каза почти нищо за себе си. Получил бойното си кръщение в Могадишу. Изкачил се в оперативната йерархия от въздушнодесантни войски през спецчастите до СРП. Много кадърен човек, несъмнено, и според биографията му, и от онова, което бях видял в хотела. Но с него не долавях такава връзка, каквато бях започнал да усещам с Ларисън. У Ларисън имаше някакъв хаос, но и целенасоченост. У Тревън по-скоро долавях… смут. И отплата. Нямах представа за какво.

Слушахме кънтри музика по радиото, когато, също като предишния ден, иначе равният и успокояващ глас на диджея прозвуча пискливо и сериозно.

— След вчерашния атентат срещу Белия дом пак имаме ужасяваща новина. Атентатор самоубиец в мол в Минеаполис. Съобщават за камион, взривен в сградата, част от която се срутила. Знам, че не виждате нищо, това е радио, но в момента аз го гледам на екрана и трябва да ви кажа… Господи, боже мой, направо е неописуемо. Като близнаците в Ню Йорк… Приятели, ужасно съжалявам, но вчерашният атентат не е бил самостоятелна акция. Трябва да има връзка между двата. Да се молим властите да правят нещо, за да ни защитят.

— Мама му стара — изруга Тревън. И толкова, повече нямаше какво да се каже. Мрачно продължихме нататък, като чакахме да чуем още новини, ужасени от евентуалното им съдържание.

Чухме, когато минавахме край Мемфис. Още двама атентатори самоубийци: една бомба на мач на „Джайънтс“ в „Ей Ти & Ти Парк“ в Сан Франциско и друга в черква в Лъбък, щата Тексас. Още смъртни случаи. Зловещи описания на жертвите, изгорените, затрупаните и ослепелите. Репортери интервюираха зашеметените оцелели, изпаднали в истерия хора, които се опитваха да открият свои роднини, виещи родители, прегръщащи осакатените тела на своите дъщери и синове.

— Страната ще полудее от това — мрачно каза Тревън.

Кимнах.

— Точно такъв е замисълът. Ако единайсети септември, плюс малко антракс след това, успя да побърка страната, представи си какво ще ти се размине, ако успееш да всееш още по-силен страх. И да го поддържаш.

Продължихме нататък. По радиото вече предаваха само извънредни репортажи. Атентатите бяха изхвърлили всичко друго от ефир. Когато на водещите им омръзваше да повтарят едни и същи новини, започваха да интервюират хора по улиците. Изборът на интервюираните едва ли беше случаен и убедените пацифисти или бяха пропускани, или се страхуваха да говорят, обаче след часове слушане на радио останах с впечатлението, че страната е обзета от атавистична ярост. Имаше призиви за интерниране на мъжете мюсюлмани, за затваряне на границите, за ядрени бомбардировки над Мека и Медина.