Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Щом се е разчуло, че Финч е убит, Хортън не се ли тревожи, че хората ще се усъмнят в неговия наследник? — попитах аз.

Другите ме погледнаха.

— Играта на Хортън и без това е адски рискована, но с развитието на ситуацията не може да не плъзнат приказки, че е било вътрешна работа. И върху кого ще се насочат съмненията? Върху хората, които най-очевидно са били облагодетелствани. Тъй де, щом се запиташ дали Финч не е бил убит, лесно ще се усъмниш в онзи, който е заел мястото му.

— Сигурно затова Хорт е искал да изглежда като естествена смърт — отбеляза Ларисън.

Кимнах.

— И аз си мислех същото. Но после той разпространи версията за цианида. Естествено, това е страхотен начин да впрегнеш всички американски служби за национална сигурност да се опитат да ни заловят и да ни накарат завинаги да изчезнем, но също така замесва и него, макар и само като подчертава факта, че той не се облагодетелства от злополука, а от политическо убийство.

— Разбирам какво искаш да кажеш — рече Ларисън. — Какво според тебе означава това?

Щях да се побъркам от яд. Имах чувството, че задавам верния въпрос, отговорът обаче ми убягваше.

— Не знам — признах. — Освен че… каквото и всъщност да е замислил Хортън, струва ми се, че още не го разбираме.

Няколко километра по-нататък намерихме „Старбъкс“ и аз за пореден път проверих секретния уебсайт. Ново съобщение от Канезаки:

„Всички сведения и слухове, които се разпространяват в нашите среди, се свеждат до ислямистки спящи клетки. Предстояли още атентати. Не знам откъде се появяват, защото всичко това са пълни глупости, но изглежда, че идват от различни източници, и всеобщото мнение е, че са верни. Освен това никой не иска да стане причина за подценяване на опасността, в случай че наистина се разхвърчат лайна. Всички приказват за всекидневната президентска сводка от 6 август 2001 г., според която «Ал Кайда» била решена да нанесе удар срещу Съединените щати. И как се изложил Буш.

Имам един приятел в Съвета за национална сигурност. Според него главните съветници на президента го убеждавали да обяви нещо, което щяло да бъде наречено «извънредно положение», каквото и да означава това, по дяволите. Препоръчвали му да избере един от три възможни курса на действие: 1) да пасува и да остави ФБР и местните законоопазващи органи да се справят с положението; 2) да обяви военно положение и да суспендира конституцията; 3) да обяви «извънредно положение» и да прати Националната гвардия да пази важни държавни и цивилни обекти.

В сравнение с политическата мекота на първата и явното безумие на втората възможност, третият избор изглежда разумен. Плюс това той осигурява на президента гъвкавост и му позволява да засили или отслаби нещата в зависимост от хода на събитията.

Носят се приказки и за атентати срещу училища. Според мен ще изтече информация от правителствените среди и журналистите ще питат президента дали е вярно. Той ще отговори, че не коментира, и всички официозни медии ще подкрепят пращането на Националната гвардия и извънредното положение, защото, ако бъдат атакувани училища, родителите ще оставят децата си вкъщи, няма да могат да ходят на работа и икономиката ще се пропука.

Когато изпълнят плана си, суспендирането на конституцията ще изглежда единственото разумно, балансирано, отговорно действие. Мамка му. Трябва да го предотвратим.

Хортън е ключът. Но не знам къде е и как да се доберем до него. Обади ми се при първа възможност.“

Дочух неколцина от местните да си говорят. Думите на един от тях бяха типични: „Ако със сигурност установим, че хората зад тия атентати са мюсюлмани, викам да им пуснем ядрени бомби над проклетите страни. Стига сме им правили мили очи, стига сладки приказки, стига сме се опитвали да се разберем с тях. Каквото повикало, такова се обадило. Ама първо викам да върнем всички американски мюсюлмански предатели в родната им страна, цялата пета колона, та да са там, точно в епицентъра на гъбовидния облак. И аз лично ще натисна проклетото копче. И ви гарантирам, че няма да съм първият на опашката — цял куп други американци ще се подредят, за да направят същото“.

Никой не прояви несъгласие с него. Осъзнах, че истерията е начин да се скрием някъде, поне сред населението, защото не се вписвахме в характеристиките на онова, което беше разпалено в общественото въображение.

Продължихме нататък, на север и после по тясната ивица в северозападния край на Оклахома, като заобиколихме отдалече Оклахома Сити и даже Амарило, усещайки смущаващо близо скръбта и гнева в Лъбък. След това по прашните равни пътища на Ню Мексико, през националните горски паркове „Ситгрийвс“ и „Тонто“ в Аризона, избягвайки Финикс през Прескот, и накрая през река Колорадо — в Калифорния. Останалия път изминахме по междущатско шосе 10, покрай националния парк „Джошуа Трий“ вместо по по-тихите пътища на север, които щяха да ни отведат обезпокояващо близо до базата на морската пехота край Туентинайн Палмс. Най-после, когато слънцето изгряваше зад нас, стигнахме Тихия океан в Санта Моника. Целия път ни отне три нощи — по второстепенни пътища, без да превишаваме максимално позволената скорост нито с километър, през повечето време в умопомрачителен марш „на скок“, понякога в кабината на камиона, друг път в душната жега и мрак в каросерията, докато властите ни издирваха навсякъде, където можеха. Ала успяхме. Стигнахме.