Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Как ви е името, господине? — попита момиченцето от дясната страна.

Хвърлих поглед назад, но детето наблюдаваше партньора ми.

— Ами, приятелите ме наричат Докс, миличко. Съкратено от неортодоксален. И ти можеш да ми викаш така, но само ако станем приятели.

— Ами да станем тогава — изкикоти се момиченцето.

— Добре. — Докс се пресегна и с престорена официалност стисна ръчичката й.

— А на тебе как да ти викам?

— Аз съм Рина.

— Рина. Страхотно име. Много ми е приятно да се запознаем, Рина.

— А аз съм Рика — осведоми го момиченцето от другата страна.

Докс се обърна и се ръкува и с него.

— Май че никога не съм виждал толкова красиви момиченца. Близначки ли сте?

— Да! — потвърди Рика.

— Не сме! — отрече Рина. — Аз съм на шест, а тя е на четири.

— Защо да не сме близначки? — попита Рика.

— Кажи й, Докс — помоли го Рина. — Защото близначките трябва да са родени едновременно.

И така нататък.

Бяха невероятно сладки. Замислих се за собствения си син, Коичиро. Трябваше да е горе-долу на тяхната възраст. Нима тези деца бяха направили нещо на когото и да е? Не можех да си представя по-невинни същества. А аз ги излагах на опасност.

— Том е добър човек — казах на Юки, когато завихме надясно по Кънектикът Авеню и поехме на северозапад към границата с Мериленд.

Тя кимна.

— И добър брат.

— Но ми се струва… че не разбира в какво ви забърква. В хотела имаше… известен проблем. Сигурно довечера ще го гледате по новините.

— Сериозно. Не искам да чувам за това.

— Мисълта ми е, че ако в гаража е имало охранителни камери, заснемащи регистрационните номера, ще си имате неприятности. Хората, които ни търсят, ще се поинтересуват какво сте правили там.

— В такъв случай добре направих, че смених номерата.

— Моля?!

— Вижте, аз невинаги съм била смотаната домакиня, с която днес се запознахте, разбирате ли? Казвам ви, не съм глупачка. Взех назаем нечии номера на една приятна, зелена квартална уличка без охранителни камери. И с малко късмет ще ги върна преди някой да забележи липсата им. Та след като ви оставя, ще е все едно никога не сме се срещали.

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Е, въпреки това се радвам, че се срещнахме.

Тя ме погледна косо и също се усмихна.

— Недейте да флиртувате с мен. Не забравяйте, че съм смотана домакиня.

Разнесе се звън. Погледнах надолу и видях в стойката за чаши джиесем със светещ дисплей. Юки го вдигна, погледна екрана и ми го подаде.

— Том е.

Отворих го.

— Привет.

— Трябва да си със сестра ми.

— Да.

— Добре. Пътувам натам, накъдето ви кара тя. Трафикът е отвратителен, но не би трябвало да се забавя повече от половин час. Тогава ще ти обясня повече.

— Ще ни трябва кола. И „Сивик“ няма да свърши работа.

— Погрижил съм се. До скоро.

Той затвори. Върнах телефона в стойката.

— Май всичко върви по програма — съобщих аз.

— Добре.

Пътят до мола отне четирийсетина минути. Докс забавляваше децата, като им разправяше истории за скачане с парашут и какво се случва, ако парашутът не се разтвори, като ги увещаваше да потърпят, докато пораснат, и тогава да правят такива неща, съветваше ги да поискат разрешение от майка си, преди да ги вземе със себе си. Завидях му за подхода. Мен никога не ме е бивало с децата. Струва ми се, защото усещат неща, които възрастните са се научили да потискат.

Юки зави надясно в паркинга и обиколи обратно на часовниковата стрелка към друг паркинг, далеч от мола и почти пуст. Реших, че малкото коли принадлежат на служители, а не на клиенти, които трябваше да вървят по нажежената настилка, докато стигнат до магазините. Имаше един голям кимион, принадлежащ на известна фирма за хамалски услуги — три и половина, четири метра, прецених аз. Стори ми се малко странно да е паркиран до мол, при това толкова далече от самата сграда, и се зачудих дали Канезаки не е имал него предвид с онова „Погрижил съм се“.

Така и се оказа. Когато наближихме, лявата врата се отвори и отвътре слезе Канезаки. Общо взето, изглеждаше като всеки друг вашингтонски чиновник на връщане от работа — без сако, с разхлабена вратовръзка и малко омазнена кожа заради многократното преминаване между климатизирани сгради и доменната пещ навън. Все още носеше очилата с телени рамки, но беше по-слаб, отколкото си го спомнях, и в очите и лицето му имаше някаква новопридобита зрелост. Същият човек, с когото се бяхме запознали толкова отдавна в Токио, да, ала вече не оня хлапак със свежо лице и чисти идеали. Оттогава се беше борил с истинския свят и неговото бреме оставяше белега си.