Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Завихме зад ъгъла и тръгнахме по главния коридор. Видях двамата бодигардове на същото място като по-рано. Сърцето ми се разтуптя малко по-силно.

— Казах му — започнах аз, спомняйки си един банален разговор на спортна тема, който веднъж бях подслушал. — Казах му: „Как са го мислили, по дяволите — да се опитват да играят зонална защита срещу «Кентъки»?! Тъй де, срещу «Кентъки» не може да се играе зонално“. — Всъщност нямах представа какво означава това, но трябваше да има някакъв смисъл.

За негова чест, Тревън веднага загря и поде играта.

— И аз разправях същото — засмя се той. — Викам им: „Не и ако не искаш да ти сритат задника!“.

Двамата бодигардове се отделиха от стената и се насочиха към нас. По-точно двамата, които всъщност не бяха бодигардове. Сърцето ми заблъска в гърдите.

— И знаеш ли кое е най-готиното? — продължих аз. — Ония кретени се бяха обзаложили. За отбор, който се опитва да играе зонално срещу „Кентъки“! Срещу „Кентъки“, представяш ли си?!

Двамата фалшиви бодигардове не носеха нищо в ръцете си. Обаче бяха с костюми. Имаха къде да скрият оръжието си.

— Знаеш ли какво? — попита Тревън. — Обичам такива хора. Хора, които се обзалагат, без да мислят. Смятат, че са наясно с шансовете, ама не е така. Какво пък, така ще спечеля повече пари.

Стигнахме до асансьорите. Двамата бяха на десетина метра от нас.

— Извинете — каза онзи отляво. Очите му бяха скрити зад тъмните му очила. — Налага се да проверим документите ви за самоличност.

— Документите ни ли? — повторих, сякаш това беше най-нелепото изречение, което съм чувал. Протегнах ръка и натиснах бутона на асансьора с кокалчето на показалеца си.

Зърнах движение в отсрещния край на коридора. Иззад завоя се появиха още двама в костюми и с тъмни очила.

— Няма проблем — каза Тревън. Посегна зад кръста си, като че ли се канеше да извади портфейла си, само че вместо това в ръката му се появи глок и агентът от СРП ги застреля в челата толкова светкавично, че първият още не се беше строполил на пода, когато куршумът улучи и втория. Двата изстрела гръмовно отекнаха в дългия коридор. Измъкнах своя уилсън и залегнах толкова бързо, че всъщност дори изпреварих падането на двамата убити. Тревън лежеше вдясно от мен и вече стреляше по новопоявилите се, както и аз. Иззад нас прозвучаха още гърмежи и двамата внезапно заподскачаха като кукли на конци, гърчейки се от множеството улучващи ги куршуми.

Стрелбата утихна и в коридора изведнъж отново се възцари тишина. Във въздуха се стелеше лютив барутен дим. Озърнах се назад и видях, че Ларисън и Докс плавно се приближават, всеки стиснал с две ръце оръжието си на равнището на очите. Погледнах към двамата в отсрещния край на коридора. Те лежаха по очи на килима с извити под телата им крака. Продължих да се целя в тях, докато се изправях, без да се отдалечавам от стената. Тревън се надигна на колене точно под мен. Втората двойка се намираше прекалено далече, за да сме сигурни, че са мъртви, а не искахме да поемаме никакви рискове.

— Достатъчно ли се отпуснах? — меко попита Тревън, без да откъсва погледа и дулото си от дъното на коридора.

— Напълно — отвърнах аз.

Прозвуча камбанката на асансьора — най-лявата врата.

— Мамка му — изругах тихо, като се борех с желанието да се приближа с насочен напред пистолет. Ако вътре имаше още противници, исках да съм подготвен. Но ако имаше цивилни, щяхме да се изправим пред сериозни проблеми със свидетелите.

Но те нямаше откъде да знаят кога ще излезем от стаята. Пък и асансьорите бяха прекалено несигурни, за да бъдат използвани за тактически цели. Ако имаше още противници, те щяха да дойдат по стълбището. Ако се допусне, че не чакат нарочно там.

Приближих се, като пъхнах уилсъна обратно в колана си и го скрих под сакото в момента, в който вратата се отвори. Надникнах вътре. Двама млади индийци със свежи лица, тъмносини панталони и колосани бели ризи. С висящи на ленти баджове на Американското конституционно дружество. Стояха до задната стена, откъдето не можеха да видят кланицата навън.

— Привет — дружелюбно им махнах аз. Опитвах се да покажа на Тревън, Докс и Ларисън, че в кабината има само цивилни и трябва да скрият оръжието си, за да се разкараме от етажа.

— Слизате ли? — с характерния слънчев акцент ме попита единият от индийците.

— Да — потвърдих и протегнах ръка, за да блокирам вратата. — Бихте ли задържали асансьора за момент? — Обърнах се към Докс и Ларисън и извиках: — Хората са така любезни да ни изчакат. Побързайте!