Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Не знам, аз смятам, че идеалният начин да принудим Хорт да омекне, е като й направим нещо и обещаем да й направим нещо много по-лошо — заяви Ларисън.

— Добре — кимна Тревън. — Да речем, че я отвлечем. Държим я някъде, заплашваме, че ще й направим нещо, ако Хорт не омекне. Но даже да бие отбой, в мига, в който дъщеря му е в безопасност, пак ще насъска копоите си срещу нас. Няма да я държим вечно я!

— Няма — потвърди Ларисън. — Само докато си върна диамантите.

— Още ли мислиш за диамантите? — изненада се Докс. — Мамка му, аз само се чудя как да накарам президента да ме извади от личния си списък с хора, подлежащи на унищожаване, и да не ме прати в някой от тайните си затвори до края на живота ми.

— Все същото е — обясни Ларисън. — Някога хрумвало ли ти е каква безопасност може да си осигуриш с двайсет и пет милиона долара?

— Знам, че искаш да си върнеш диамантите — обадих се аз. — Но мисля, че само те няма да решат сегашните ни проблеми. Трябва да сме наясно с новата ситуация и как да подходим към нея.

Ларисън потри длани.

— Какво ще правим?

— Не знам точно. Но съм съгласен, че ще е свързано с дъщеря му, по един или друг начин. Трябва да измислим нещо, което да изиграе ролята на… е, ако не на гаранция за нашата сигурност, поне на пречка, която да не позволява на Хортън да насочва силите си срещу нас. Така или иначе, в момента не се налага да обмисляме всичко. Ще имаме предостатъчно време по пътя.

— Командировка! — ухили се Докс.

Проверих в секретния сайт. Канезаки потвърждаваше срещата.

— Моят човек би трябвало да е тук след няколко минути — съобщих аз. — Да се размърдаме.

Избърсахме повърхностите, които бе възможно да сме докоснали, и събрахме опаковките от сандвичите и другите видими свидетелства, че някой е бил там. Не че някой щеше да обърне внимание, и най-вероятно имаше косми и други ДНК материали въпреки нашите старания, ала винаги е по-добре да оставяш колкото може по-малко следи.

Насочихме се към вратата. Погледнах през шпионката — чисто. Тъкмо се канех да натисна дръжката, когато си спомних за двамата бодигардове, които бях видял в отсрещния край на коридора. Поколебах се.

— Какво има? — попита Ларисън.

Обърнах се към тях.

— Когато пристигахте, имаше ли охрана в отсрещния край на коридора на този етаж?

Те поклатиха глави.

Странно. Спътниците ми не бяха от хората, които ще пропуснат такова нещо.

— Защо питаш? — поинтересува се Ларисън.

— Когато аз идвах, имаше. Двама бодигардове, които вероятно са заели позиция след вашето пристигане, но преди моето.

Никой не каза нищо, затова продължих.

— Може да е съвпадение, естествено. Просто ВИП гост, който случайно се е настанил след като сте дошли вие, но преди да се появя аз. И все пак.

Замълчах и се замислих. Както винаги, допусках най-лошото, което в тоя случай означаваше, че Хортън някак си ни е очаквал или е следил другите и в момента в хотела има негови хора.

„Постави се на тяхно място. Те очакват да слезеш по стълбището, не с асансьора. Което от тяхна гледна точка е идеално. Оръжия със заглушители, липса на свидетели, всички проблеми се решават бързо, безшумно и чисто.“

— Ето какво ще направим — наруших тишината аз. — Ние с Тревън първи ще излезем в главния коридор. Ако двамата, които видях, просто охраняват някого, добре, ще задържим асансьора и четиримата заедно ще слезем долу. Ако не са охрана обаче и възникне проблем…

Отново се замислих. Исках Тревън да е до мен, а не зад гърба ми, тъй че планът беше добър. Само че… Погледнах Докс и Ларисън.

— Ако възникне проблем, ние с Тревън ще залегнем и ще ви отворим огнево поле. Каквото и да се случи, ще вземем асансьора. В момента не е добра идея да слизаме по стълбището. Всички съгласни ли са?

Тримата кимнаха. Отново надзърнах през шпионката, натиснах дръжката с ръкава на сакото си и отворих вратата. Тримата минаха покрай мен и аз колкото можах по-тихо затворих вратата зад нас. След това пак минах отпред.

Погледнах Тревън.

— Прекалено си напрегнат — прошепнах му.

Той се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Че изглеждаш напрегнат. Дори наистина да са бодигардове, онези двамата внимават за нередности. Не искам нещо да ги накара да ни запомнят. А ако не са бодигардове, хайде да не правим нищо, което да им подскаже кои сме. Не и докато не сме си извадили патлаците и не сме им пръснали черепите. Нали така?

Тревън още повече се намръщи.

— Това не е критика — прибавих. — Просто се отпусни и се дръж като мен, става ли? Отпусни се.