Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Добре, поне снимките са лоши. Съмнявам се, че обикновеното ченге…

— Ти не разбираш. Няма да ви арестуват. Президентът има списък на хора, подлежащи на унищожаване, не си ли чувал? Към обявата върви секретна заповед, в която се казва, че сте включени в списъка. И четиримата. Ще ви застрелят без предупреждение. А ако все пак ви заловят, има Гуантанамо, Баграм, лагер „Не“, Солницата… и това са само местата, за които се знае. Могат да ви пратят в други, за които от Червения кръст никога не са чували, камо ли да са ги посещавали, разбираш ли? Ще имаш номер и толкова. Никой няма да ти знае името. Джон, някои от тези места все едно са на друга планета или в друго измерение. Ако попаднеш там, ти си просто…

— Трябва да вървя. Ще ти се обадя.

— Чакай. Искам да ви помогна.

— Защо?

— Защото вече само вие можете да предотвратите това нещо.

— Глупости. Пусни информацията да изтече до медиите. Нямаш ли връзки в „Ню Йорк Таймс“?

Канезаки се засмя.

— Да не мислиш, че „Таймс“ ще направи нещо, дори да имах доказателства? Публикуваха информацията за незаконната програма за вътрешно наблюдение на Буш, чак след като беше преизбран за президент. Главният им редактор иска от Белия дом разрешение за всеки материал, за бога, и се гордее с това!

— Тогава в някоя телевизия. В Ей Би Си или Си Ен Ен например.

Том пак се засмя.

— Гледа ли репортажа на Джереми Скейхил за секретния затвор на ЦРУ в Сомалия? Началството само дето не получи удар, толкова точен беше. Използваха Барбара Стар и Луис Мартинес, за да го дискредитират. Ей Би Си или Си Ен Ен — моралните стожери на нацията!

— Тогава се обади на Скейхил.

— Хората, с които си имаме работа, просто ще наредят на телевизиите да го игнорират или дискредитират. Телевизиите работят за нас, Джон. Което, признавам, обикновено е полезно и самият аз многократно съм се възползвал от това. В момента обаче работят срещу нас.

— Тогава „Уикилийкс“.

— Виж, това е разумно. Но нямам доказателства. Дай ми нещо.

— Не. Не искам да затъвам повече. Искам да се измъкна.

— Значи няма да накараш Хортън да си плати, че се опитва да те накисне, така ли?!

Не отговорих.

— Мислиш ли, че ще престане да те преследва? Знаеш не по-зле от мен, че сега ще е мотивиран повече отвсякога.

Продължавах да мълча.

— Мама му стара, Джон, остави ме да ти помогна!

Не виждах никакъв изход.

— По дяволите! Как?

— Ще дойда при вас. Ще ви скрия в багажника на колата си и ще ви изведа от града.

— В багажника ли? Ние сме четирима. Каква кола караш?

— Хонда.

— Какъв модел?

Пауза.

— „Сивик“.

Озърнах се към Ларисън, Тревън и Докс.

— Няма да стане — реших аз.

— Ще се смаеш какво можеш да натикаш в тясно пространство с малко олио — обади се Докс, очевидно интуитивно усетил за какво разговаряме.

— Имаш ли по-добра идея? — попита Канезаки.

— Става дума за триста и петдесет, четиристотин кила. Няма да ни събереш там даже с бензинова резачка и месомелачка. А дори да успееш, задницата на колата ти ще увисне подозрително ниско.

— Ще взема назаем минивана на сестра ми. Ще налягате по пода. Стига да не ме спрат, никой няма да ви забележи. Направен е за седем души, амортисьорите дори няма видимо да се свият.

Това звучеше по-обещаващо.

— Кога можеш да пристигнеш?

— Къде сте?

Ако беше който и да е друг, щях да заподозра капан. Аз обаче му имах доверие повече, отколкото на всеки друг, освен на Докс. Пък и не ми оставаше избор.

— В „Капитъл Хилтън“.

— Тя живее в Чеви Чейс. Не е чак толкова далече, но вече започва пиковият час.

— Можеш ли да я помолиш да се срещнете някъде по-наблизо и да си размените колите?

— Добра идея. Ще съм при вас след час. Може би по-малко. Ако има проблем и не успея да се свържа с нея или е някъде навън с децата, ще ти позвъня.

— Остави съобщение в секретния уебсайт. Телефонът ми ще бъде изключен.

— Ясно, добре.

— Ще се срещнем на най-долното ниво в подземния гараж. Далече от асансьорите.

— Ясно. До скоро.

Затворих, изключих и прибрах джиесема си. Ларисън, Тревън и Докс се бяха изправили и стояха на разстояние един от друг, с отпуснати ръце и разтворени длани. Приличаха на гангстери в уестърн половин секунда преди да натиснат спусъка.

— Какво става, мамка му? — попита Тревън.

Не ми хареса обвинителният тон, който долових във въпроса, и си напомних да проявя хладнокръвие при отговора. Четирима въоръжени, опасни и изведнъж изгубили доверие един в друг мъже в малка стая… ако нещата излезеха от контрол, щеше да е много зле.