Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

„Ами ако нейната смърт спаси живота на хиляди?“

Не. Не ме интересуваше. Ако разбирам от нещо толкова добре, колкото от убиване, това е склоняването към престъпление. Стъпка по стъпка. Изкуството да накараш някого да прекрачи граница, която дори не вижда, докато не се обърне назад и не осъзнае, че тя вече е останала невъобразимо далече зад него.

Прегледах досието. Снимки. Домашни адреси, и двата във Вашингтон, и вила в западен Мериленд. Програма. Нямаше отбелязани предохранителни мерки, нито охрана, защото досега нямаше покушения срещу съдия от Върховния съд.

Само че нямаше никаква логика. Никога не бях се интересувал много от онова, което минава за правосъдие в Америка, но бях чувал името на Шмолц и знаех, че има репутация на един от последните съдебни пазители на гражданските свободи. Не можех да си представя, че участва в заговор за тяхното ликвидиране. По-скоро бих очаквал да е на противната страна.

Продължих нататък и видях, че Хортън е предугадил колебанията ми. Ето какво пишеше той:

„Когато обяви извънредните си пълномощия, президентът ще бъде даден на съд. Ще го подкрепят четирима авторитарни съдии от Върховния съд. Не е известно как ще постъпят другите четирима. Шмолц категорично ще му се противопостави и това евентуално ще доведе до загуба с петима срещу четирима. Няма да е непременно фатално за техните планове, но определено ще е сериозна антиреклама, ако не си осигурят благословията на Върховния съд, наред с тази на Конгреса.

Синът на Шмолц е юрист, женен, с три малки деца. Той е скрит хомосексуалист и заговорниците разполагат с фотографски и видео доказателства за неговите изневери. Освен това на два пъти е заплашвал да се самоубие и е подлаган на лечение. Шмолц разбира, че разкриването на хомосексуалността на сина й ще разбие семейството и кариерата му, ще съсипе внуците й и най-вероятно ще накара този нестабилен човек да отнеме живота си. И ще направи каквото й кажат, за да предотврати всичко това.

Но не и ако преди това умре.“

Препрочетох важните абзаци и започна да ме обзема неприсъщ за мен гняв. Едно от правилата ми винаги е било да не убивам хора, които не са извършили престъпление. И освен това никога не ми е допадала идеята да реша проблем с индивид А, като ликвидирам индивид Б. Да убия Шмолц? Ако наистина исках да направя нещо добро на света, помислих си аз, трябваше да се изправя срещу хората, които заплашваха да съсипят сина и внуците й, само за да си осигурят благоприятния й глас.

Зачудих се защо Хортън не направи нещо не толкова крайно. Да намери начин предварително да отстрани сина й и да предотврати шантажа? Може би се опасяваше, че така ще се разкрие пред заговорниците, докато никой нямаше да свърже с него естествената смърт на една мила наглед баба в съня й.

Само че това не ме интересуваше. Вече не ми харесваше как мирише всичко това и накъде ме води. Другите можеха да правят каквото си искат. Аз бях дотук.

Излязох от сайта и изтрих историята на браузъра, после намерих уличен телефон, позвъних в „Хилтън“ и помолих да ме свържат с Джеймс Хендрикс, името, под което знаех, че се е регистрирал Докс.

— Действаме ли? — попитах аз.

— Цялата компания е тука, готин. Хиляда двеста трийсет и четвърта.

Това означаваше, че са в 901-ва стая. Когато споменавахме точни дати, часове, номера на стаи и така нататък, с Докс имахме навик да използваме елементарен шифър. Просто събирахме всяко число с три. Не беше нищо особено и нямаше да е никак трудно да го разшифроват, но още един пласт защита никога не е излишен.

— Идвам след десет минути. — Затворих и незабелязано избърсах слушалката с носна кърпичка. Фактът, че се намирам в търбуха на звяра, ме правеше нервен.

Насочих се към „Хилтън“. Във фоайето гъмжеше от народ, очевидно поради годишната конференция на нещо, наречено Американско конституционно дружество. Не можех да не се подсмихна. „Ех, ако знаехте!“

Качих се с асансьора на десетия етаж и слязох по стълбището на деветия. Озовах се в средата на тесен коридор, дълъг стотина метра. Озърнах се наляво и в отсрещния край видях двама мъже с костюми и тъмни очила. Приличаха на бодигардове пред стая на важна персона. Не толкова необичайно и лесно обяснимо с конференцията долу или с някое от недалечните посолства. И все пак се зарадвах, когато една табела ме упъти надясно към стая 901. Отидох до края на коридора, завих наляво и намерих стаята. Почуках веднъж и вратата веднага се отвори — Тревън. Трябва да беше наблюдавал през шпионката. Кимнах и влязох. Докс и Ларисън седяха един срещу друг на двете легла и ядяха сандвичи. Чух, че Тревън заключва вратата зад мен.