— Готово — съобщих аз.
— Проблеми?
— Малко — отвърнах, като си мислех за срещата с ченгето. — Но се справихме с тях.
— Радвам се. Добре ли си?
— Бива.
— Искаш ли да се срещнем и да ми разкажеш?
— По-добре да го направим оттатък езерцето. Няма смисъл да ни виждат заедно тук без сериозна причина.
— Освен моята приятна компания. Но не се безпокой, няма проблем.
За миг се запитах дали не съм го оскърбил. Наистина ли искаше просто да… сме заедно? Да го отпразнуваме или нещо подобно?
Той обаче бързо ме извади от заблуждение.
— Майтап бе — засмя се Докс. — Всъщност, понеже по това време метрото вече не работи, мислех да си намеря компания, по-подходяща за моите наклонности, както се изразяваш ти.
— Естествено, само провери да няма адамова ябълка.
Веднъж в Банкок Докс за малко не тръгна с един разкошен травестит. В последния момент се смилих над него и го предупредих. Обаче спасяването му от смущаваща грешка не означаваше, че е преодолял срама си.
Той пак се засмя.
— Слушам, началник, научил съм си урока. Така или иначе, с нетърпение очаквам да го отпразнувам. Не забравяй, че спечелихме добра пара. Макар че ти понесе по-голямата тежест.
— При тези обстоятелства нямаше да съм спокоен, ако ти не ми пазеше гърба.
Кратко мълчание. После:
— Оценявам го, мой човек. Благодаря ти.
Спомних си как ме беше носил на великанското си рамо в Хонконг, докато кръвта ми изтичаше, за кръвопреливането, с което после ме бе спасил.
— Това е самата истина.
— Да не вземеш сега да ми се разлигавиш?
Усмихнах се.
— Няма такова нещо.
— Е, добре, че тая нощ няма да се срещаме. Сигурно щях силно да те прегърна и ти можеше сам да се засрамиш от себе си, като ми отговориш.
— Да, благодаря ти. Оценявам го.
Докс се засмя.
— Добре тогава, ще купонясвам като рок звезда. До скоро.
Затворих и тръгнах сам през Виена.
Мислех за всичко, което ми каза Ларисън. „Само още веднъж“ — обещах си аз.
Заричането на толкова много алкохолици.
Ларисън бавно вървеше обратно към хотела, като се опитваше да избягва пешеходците и гледаше да се движи в сенките. Мислите му препускаха, чувствата му бушуваха и той знаеше, че когато е в такова състояние, хората наоколо го усещат като някаква странна аномалия в градското силово поле. Подмина една проститутка, която причакваше клиенти край някакъв парк и понечи да му се усмихне с професионална вещина, ала после усмивката й се стопи. Над лицето й се спусна облак и тя отстъпи настрани, извърна се сякаш се готвеше да избяга. В някоя по-суеверна култура, каза си Ларисън, момичето може би щеше да се прекръсти.
Той продължи нататък, като въртеше глава наляво-надясно, проверяваше горещите точки, преценяваше обстановката. Как бе възможно Рейн толкова глупаво да омаловажава опасността, срещу която се изправя в случая с Хорт?! Разбираше психиката на Тревън — привързаността към бойната част, командната структура, благословията на началството. Но Рейн не се нуждаеше от такава поддържаща мрежа и отдавна живееше извън нея. Тогава какво го караше да се колебае? Ако мотивите му бяха типичните за наемник, диамантите бяха очевидния избор. Наистина ли искаше да направи нещо добро на света? Тази идея изглеждаше смътно съблазнителна, но… Я стига! Единственото желание на Ларисън, най-доброто, на което можеше да се надява, беше да отстрани опасността, да си върне диамантите и да изживее остатъка от дните си на спокойствие с Нико, на някое място с плаж, океански прибой и без спомени, място, където кошмарите му постепенно да избледнеят и изчезнат. Нищо друго нямаше значение. Мислеше си, че ако смъртта наистина е край на живота, всичко, каквото е направил, и всички терзания, които му е причинило това, ще умрат заедно с него. Ако имаше ад, следващият му адрес щеше да е там. Каквото и да извършеше през оставащото му време, нямаше да окаже никакво влияние така или иначе, и да си въобразява нещо друго бе само детинска фантазия.
Всъщност беше малко тъжно. Уважаваше Рейн. В известен смисъл дори го чувстваше сродна душа — сдържан, смъртоносно опасен самотник, професионално параноичен, затворен човек.
Само че какво значение имаше всичко това? В неговото състояние емоциите бяха слабост, а в работата му слабостите убиваха.
И все пак го изненадваха нетипичните угризения, които изпитваше заради необходимостта да очисти Рейн и другите. Чудеше се дали това е признак, че остарява, или е някаква последна оцеляла следа от съвестта, която отдавна смяташе за мъртва. И какво, ако беше така? В гимназията бяха учили Торо: „Какъв е смисълът да имаш съвест, ако не я слушаш?“. Или нещо от този род.
Читать дальше