Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Истината е, че съм тотално скапан — продължи той. — Но какво да се прави? Акулата трябва да плува непрекъснато, иначе умира.

Сетих се за Мидори, майката на сина ми.

— Знаеш ли, веднъж и аз казах същото на една жена, на която се опитвах да обясня какъв съм.

— И тя разбра ли?

Спомних си последната ни среща в Ню Йорк и какво се беше опитала да направи тя точно преди това.

— По-скоро не — признах и двамата се засмяхме.

Телефонът ми завибрира. Докс. Вдигнах.

— Какво е положението?

— Нашите приятели току-що излязоха от ресторанта. Мила семейна прегръдка за лека нощ и нашият човек в момента е на път към вас — сам и пеш. Очаквано време на пристигане — десет минути. Май ще се окажеш прав за нощните клубове.

— Добре. Съоб…

— Вече го направих. Нашият приятел със скутера кара по улицата недалече от вас. Ще види обекта около минута преди пристигането му. Когато ти се обади, ще разполагате с една минута. И аз ще се приближа, но не прекалено, в случай че имате нужда от мене. Късмет.

— Добре, ясно. — Затворих и се обърнах към Ларисън: — По-малко от десет минути. Да заемем позиция.

Тръгнахме към хотела. Когато наближихме края на Зоненфелсгасе, само на две преки от „Холман Белетаж“, иззад ъгъла се появи униформен полицай и се насочи към нас. Не бях излишно обезпокоен — нямаше причина да ни обърне особено внимание и с Ларисън вече се бяхме уговорили, че ако ни спрат, нашата легенда ще е „пияни спътници“. Върнах се в безобидната си японска самоличност и се приготвих просто да се разминем в сумрака.

Само че на няколко метра от нас той извика: „Хей!“. Ларисън, осъзнах аз, и онова проклето усещане за опасност, което излъчваше. Ченгето трябва да го беше надушило, съзнателно или несъзнателно.

Колебливо му махнах и понечих да го заобиколя, но той спря и протегна ръка, за да покаже, че трябва да направим същото. Мамка му.

— Wo gehen Sie so spat noch hin? 3 3 Къде отивате толкова късно? (нем.). — Б.пр. — попита полицаят.

Поклатих глава. Даже да го разбирах, а аз не загрявах и дума, щях да се престоря, че нямам представа какво ми говори. Колкото по-малка основа за контакт имахме, толкова по-голяма бе вероятността той ядосано да се откаже или просто да изгуби интерес и да продължи по пътя си.

— Sprechen Sie Deutsch? — попита униформеният.

Тоя път го разбрах. Дали знам немски.

— Solamente espanol, у un poco de ingles — отговори на испански с пиянски глас Ларисън. Само испански и малко английски. Беше достатъчно близо до португалския, който знаех от престоя си в Бразилия, за да го разбера.

Ченгето ме погледна.

— Mit Schlag? — изфъфлих аз.

Надявах се да се усмихне и да ни остави на мира, ала не би.

— В хотел ли сте? — попита на английски той. — Тук?

Нещата бързо отиваха на зле. Имахме желязна легенда и не бяхме извършили никакво престъпление, но не исках ченге да ни разгледа отблизо. Пък и ако ни задържеше още дълго, нямаше да заемем позиция навреме, за да пресрещнем Финч при хотела.

— Хотел? — повтори полицаят. — Тук?

Поклатих глава и отвърнах на английски с японски акцент:

— Хотел „Захер“. — Естествено, никой от нас всъщност не беше отседнал в прочутия хотел в центъра на Виена.

— Voy a vomitar — обади се Ларисън. Ще повърна.

Озърнах се към него, за да видя какво цели с това. Той запуши устата си с длан, сякаш се опитваше да задържи пристъпа на гадене.

„Не — помислих си. — Не очиствай ченгето. Ако го направим, не можем да ликвидираме Финч.“

Ларисън изпъшка през пръстите си.

— Was zum Teufel? — изсумтя полицаят. Какво става, по дяволите?

Тялото на Ларисън конвулсивно се разтърси, главата му се стрелна напред, задникът му щръкна назад. От устата му изригна повръщано и заля обувките му.

Ченгето отскочи назад.

— Verdammt nochmal! — По дяволите!

Задъхан, Ларисън се изправи, разтривайки корема си. Идеална пантомима на пиян, който се готви да повърне повторно.

— Хотел! — Полицаят посочи натам, накъдето се бяхме запътили. — Отивайте в хотел! Jetzt! — Веднага!

— Да — закимах аз. Слава богу! — Хотел.

Ларисън отново изпъшка. Немецът отстъпи встрани и гневно замаха в посоката, в която вървяхме. Хванах спътника си за ръка и го поведох. Зад нас чух ченгето отвратено да мърмори, най-вероятно нещо от рода на „Тоя нещастник имаше късмет, че не повърна върху моите обувки!“.

— Браво — похвалих Ларисън аз, след като завихме зад ъгъла. — Как го направи, с пръст ли си бръкна?

— Да. Докато си затисках устата. — Той се закашля и се изплю.