Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Сигурен ли си, че той ще се върне в хотела? Градът е приятен и времето е хубаво, може да му се прище да отиде в някой клуб или нещо подобно.

Замислих се за Финч, в чието досие бях видял снимки на оплешивяващ безцветен бюрократ на петдесетина години — всъщност президентският съветник не се различаваше особено на вид от Джон Едгар Хувър, с когото Хортън го беше сравнил.

— Смяташ, че нашият човек ходи по клубове ли? — попитах аз.

Отговорът му се позабави.

— Е, може би не по клубове. Но в града има места, на които един мъж с нормални наклонности може да намери жени с известно професионално предразположение. Ако довечера свършим навреме, самият аз възнамерявам да посетя някое от тия места.

— Според мен бъркаш собствените си наклонности с вкусовете на нашия приятел.

— Не съм сигурен, че бих използвал думата „наклонности“, но да, да речем, че разбирам какво искаш да кажеш.

— Виж, ако той се задържи навън по каквато и да е причина, просто продължавай да го наблюдаваш. Всъщност, колкото по-късно се прибере в хотела, толкова по-добре. Само трябва да знам една минута по-рано.

Затворих, обадих се на Тревън и му казах да се разбере с Докс за наблюдението на ресторанта и пътя до хотела. Надявах се да приключим още тази вечер. Ако не успеехме, следващият ни шанс щеше да е на сутринта, което означаваше да наблюдаваме входа на хотела през цялата нощ и да се опитаме да изпълним задачата по светло. А през всяка минута, която прекарваш в такава близост до обекта, трябва да помниш, че ти също може да си нечий обект.

Един час по-късно ние с Ларисън крачехме по тесните улички в квартала край хотела, след като поотделно го бяхме проучили толкова подробно, колкото позволяваше краткото време. Сравнихме бележките си по входните и изходните точки, запомнихме местонахождението на банкоматите заради охранителните камери, които трябваше да са монтирани там, и се уговорихме за цялостния подход, който щяхме да приложим. Сега трябваше само да чакаме.

— Защо да ходиш във Вашингтон? — по някое време попита той. — Остави тая работа. Тръгни срещу Хорт, преди той да е тръгнал срещу тебе.

Хортън ми беше казал, че третата задача ще е в столицата. Четиримата трябваше да се срещнем там след Виена. Инструкции щяхме да получим след пристигането си.

— Как? — повдигнах вежди аз. — Полковник от Съвместното командване на силите за специални операции?! Ясно ми е, че най-много от всичко искаш да го очистиш и да си върнеш ония диаманти. Но имаш ли план?

Той ме погледна.

— Знам как да се добера до него. Да се добера до него там, където живее.

— Как? — заинтригувах се аз.

Ларисън поклати глава.

— Не сега. Когато си готов. Когато ме погледнеш в очите и ми кажеш, че няма друг начин, че осъзнаваш това.

— Тогава ще трябва да почакаме.

Наблюдавах го. Усетих, че е разочарован и се опитва да го скрие.

— На какво мнение е твоят приятел Докс? — след малко попита той.

Не виждах полза в потвърждаването на личните си отношения.

— Не знаех, че трябва да го смятам за приятел.

— Не ме баламосвай. Той се държи така, като че ли не мисли за нищо друго, освен за пари и ебане, но аз виждам, че се преструва. Знаеш ли на какво ми прилича, когато всички сме заедно?

— На какво?

— На ротвайлер, който пази стопанина си. Ще ми се някой и мен да ме вардеше така.

— Аз не съм му стопанин.

— Разбираш какво искам да кажа. Зад фасадата на селяндур той просто изглежда верен приятел. Верен до гроб. И ти не показваш много, но имам чувството, че трябва да си направил нещо, за да го заслужиш. Сигурен съм, че заедно сте преживели много. Само че не знам точно какво.

Тогава му разказах за Хонконг, Хилгър, как Докс се е отказал от пет милиона долара, за да ми спаси живота, и как съм убил двама невинни само за да спечеля време и да спася неговия. Чудех се дали не постъпвам глупаво. Ала нещо ме караше да искам да му го разкажа. Не бях сигурен какво, но се бях научил да се доверявам на инстинкта си.

— Значи са използвали Докс, за да се доберат до теб, така ли? — попита Ларисън, когато свърших.

Въпросът ме смути. Може би му бях разкрил прекалено много. И все пак нещо ми подсказваше, че за него е полезно да знае. Нямах представа защо.

— Да — потвърдих.

— Има ли още някого, на когото държиш? Някого, когото обичаш? Но който не може да се защищава сам? Заложник на съдбата, както е приказката?

Пред очите ми моментално проблесна образът на малкия ми син Коичиро, когото бях виждал само два пъти като бебе в Ню Йорк. Майка му най-вероятно вече му беше казала, че баща му е умрял. Със сигурност бе положила усилия в тази насока.