Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Отличен е — отвърна той.

— Добре. Съобщи ми, ако научиш къде ще вечеря и отседне нашият приятел.

— Непременно.

— Само ние ли сме, как ти се струва? Или трябва да очакваме компания?

— Освен ако компанията не кисне навън, като че ли сме само ние.

Значи Финч пътуваше без охрана. Неочаквано, като се имаше предвид постът му, и още повече, като се имаше предвид какви врагове трябваше да си е създал заради хобито си да е информационен брокер. Може да си мислеше, че събраната мръсотия го прави недосегаем. Може да си мислеше, че разходката му до Виена е достатъчно дискретно планирана, за да му осигурява пълна безопасност. Щях да накарам Тревън да мине със скутера, а Докс — пеш, за да се уверя, но засега изглеждаше, че имаме късмет.

— Добре — отвърнах. — Ако научиш нещо или ти потрябва каквото и да е, ние сме наблизо.

— Засега всичко е наред.

Затворих и се замислих. За момента не исках да казвам нищо на Ларисън, ала смятах, че вече не можем да разчитаме на прикритието му. Дори да приемехме, че Финч е достатъчно спокоен, за да пътува без бодигард, начинът, по който е планирал полетите си, предполагаше известна мисъл за сигурността — определено колкото да запомни Ларисън и излъчващото се от него усещане за опасност. Спомнях си коментара на Докс по време на пътуването ни на запад от Лас Вегас:

— От оня пич и на дявола ще му настръхнат космите на тила. — Ето как се изрази моят партньор. — Той е от ония, дето те караш да презареждаш.

— Да презареждаш ли?

— Да, след като изпразня цял пълнител в него, за всеки случай ще презаредя и ще изпразня още един.

Бях съгласен с неговата оценка. Ако Ларисън имаше слабости, това беше излъчването за опасност. Повечето, които го притежават, просто не могат да го прикрият. И ако Финч го доловеше, с абсолютна сигурност щеше да си спомни, ако забележеше Ларисън по-късно същата вечер.

След десет минути Ларисън пак ми позвъни.

— Добра новина — съобщи той. — Ще вечеряме в заведение на име „Експидит“.

— Ще го потърся в интернет. Ами хотелът?

— Казва се „Холман Бел-нещо си“.

— Време на пристигане?

— Допиха си напитките и отпратиха келнера, когато им предложи по още едно, тъй че сигурно ще е скоро.

— Добре, съобщи ми, когато си тръгнат. Ще потърся ресторанта и хотела.

Отне ми само минута да открия ресторант „Експидит“ и „Холман Белетаж Дизайн & Бутик Хотел“, и двата на около половин километър от университета. Финч трябва да беше избрал хотела заради близостта му и Капс сигурно бе предложила ресторанта по същата причина.

Замислих се за миг, после пак се обадих на Ларисън.

— Нашият приятел носи ли багаж със себе си? — попитах аз.

— Не.

Това означаваше, че вече се е настанил в хотела. И че също така има голяма вероятност с Капс да се придвижват пеш през останалата част от вечерта. Без багаж щеше да е жалко да изпуснат прекрасното време, като вземат такси.

— Добре, ето какво ще направим — инструктирах го аз. — Ще съобщя на другите, че ще се държим на разстояние. Няма смисъл от плътно следене, щом знаем къде ще приключат нещата. Остани там, след като те си отидат. Не искам нашият приятел да види, че ставаш едновременно с него, или да те забележи по-късно вечерта.

Очаквах известна съпротива, понеже на никой професионалист няма да му хареса да намекнат, че е разкрит. Но отговорът на Ларисън ме изненада.

— Съгласен. Къде искаш да отида?

— Дай им десет минути, после иди в хотела — „Холман Белетаж“, на Кьолнерхофгасе, около половин километър на северозапад от тук. Намери го на картата, обаче не го търси веднага.

— Не искаш да останат следи от многократно търсене ма ресторанта и хотела в „Гугъл“.

— Аз не използвам „Гугъл“, но си прав. Няма смисъл да оставяме електронни дири. Не че някой ще проверява.

— Съгласен — повтори той.

— Разходи се из квартала за около час, поопознай го, после пак ще се чуем. И аз ще правя същото.

Затворих и се обадих на Докс и Тревън, за да им предам получената от Ларисън информация. Казах им да наглеждат ресторанта отдалече и да ми съобщят, когато Финч и Капе се появят и когато си тръгнат. За момента ресторантът представляваше второстепенен интерес: възможност, ала навярно не толкова обещаваща, колкото хотела, където имаше по-голяма вероятност президентският съветник да остане сам. Можех да променя мнението си, след като разузнаех и двете места, както и пътя между тях. Тоалетната в „Експидит“ също можеше да е възможност. Или, ако допуснехме, че братът и сестрата ще се сбогуват в ресторанта и тя няма да го изпрати до хотела, някой тъмен участък от тротоара или уличка по пътя от едното до другото място. Каквото и решение да вземех, исках да избегна употребата на цианида, доставен от Хортън в тайник в основата на паметника на Моцарт в Бурггартен, направо като в шпионски роман от Джон льо Каре. Не бях съвсем сигурен за мотивите си. Може би заради опасностите, които криеше такова мощно съединение. Може би заради някакво далечно съображение за сигурност, свързано с нежелание да върша нещата така, както иска полковникът, както очаква той. Може би заради някаква извратена гордост да изпълнявам задачите отблизо, с голи ръце, по начин, по който не би могъл почти никой друг.