Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Не отговорих. И без това му бях разкрил много. Може би прекалено много.

Той кимна.

— Е, който и да е, този човек сега е заложник на Хорт.

Спрях и го погледнах в опит да разчета изражението му на слабата светлина.

— Ето значи с какво те държи Хортън, нали?

Ларисън отговори точно като мен — не каза нищо.

Трудно можех да си представя, че този каменен убиец е привързан към някого. Ала за мен сигурно мислеха същото.

— Кой е? — попитах аз.

Устните му се свиха в нещо средно между усмивка и гримаса.

— Подробностите нямат значение, нали?

Отново си помислих за Коичиро.

— Навярно не.

В този момент можехме да продължим нататък, но ние останахме там, попаднали в капана на онова вбесяващо пространство между стремежа да разбереш и неспособността на думите да обяснят.

— Откъде изобщо знаеш, че онези диаманти са у Хортън? — попитах аз. Съзнавах, че той ще приеме тази малка проява на интерес като склонност да променя позицията си и това може да го подтикне към искреност.

Така и се оказа.

— Защото ги взе от мен.

И ми разказа изумителна история за видеозаписи, в които ЦРУ жестоко изтезава заподозрени терористи, как били заснети записите, кой бил на тях, кой трябвало да е изкупителната жертва, ако нещо някога се разкрие.

— Преди няколко години четох за това — отвърнах. — Чудех се защо ЦРУ признава, че е направило записи и че ги е унищожило.

— Е, сега вече знаеш. Те бяха изчезнали, не са унищожени.

— Изчезнали са, защото си ги взел ти.

Той кимна.

— Диамантите бяха откупът за връщането на записите. Хорт обаче ми ги открадна.

За малко да го попитам защо не си е отмъстил, като разпространи записите, но после се сетих: заради заложника. Изглежда, Хортън беше събрал нужните карти и после бе приел блъфа на Ларисън.

— Когато те проверявах, моят източник каза, че си бил мъртъв — осведомих го аз.

Той студено се усмихна.

— Силно преувеличено.

— Инсценирал ли си го?

Към нас се приближаваше млада двойка, хваната ръка за ръка, и твърдите немски съгласни отекваха между стените на наблизко разположените здания и каменния тротоар. Ларисън замълча. Може и да не разбираха английски, но най-малкото щяха да разпознаят езика, а защо да им остава спомен от разминаване с двама американци близо до труп, който скоро ще бъде открит?

Когато ни отминаха на безопасно разстояние, Ларисън отговори:

— За да се спася от омразата, която със сигурност щях да привлека. Само че Хорт се досети.

— И все пак си постигнал забележителен успех, като си се измъкнал от преследването. Сигурно всички правоохранителни органи в Щатите са били по петите ти.

— Беше… интересно. Трябваше да съм в постоянно движение. Много рейсове, малко автостоп. Рядко нощувах в един и същи град повече от веднъж.

— Да, и аз съм го правил. Успя ли да разгледаш някое и друго красиво кътче в страната?

Отговорът му се забави. Очите му се отнесоха и устните му се поотпуснаха, сякаш в лека почуда или дори благоговение.

— Хареса ми Изгубеният бряг 2 2 Обезлюден район на северното калифорнийско крайбрежие. — Б.пр. . Може би някой ден ще се върна.

Там се беше случило нещо, макар да се съмнявах, че ще ми разкаже. Като познавах Ларисън, трябваше да е нещо мрачно. Реших да не го притискам.

— Записите — напомних му аз. — Има ли те на тях?

Отново закрачихме нататък, мълчаливо.

— Не се гордея с всичко, което съм правил — отвърна накрая той. — А ти?

Установих, че се замислям над въпроса. Сериозно.

— Има… някои неща — казах. — Неща, които ми тежат. „Цената“, както се изразява един мой приятел. Разбираш за какво говоря, нали?

Ларисън кимна.

— Естествено.

— Не знам за теб, обаче, когато се замисля за миналото си и съм честен пред себе си, а обикновено се опитвам да бъда, ми се струва, че съм направил повече зло на света, отколкото добро.

Зачудих се защо му го казвам. Досега не бях мислил такива неща. Поне не ги формулирах със същите думи. Дали беше заради онова, което оная заран на закуска ми каза Хортън?

Предполагах, че ще ме отсвири, ала Ларисън рече:

— Сънувам… кошмари. Ужасни. Свързани с някои от гадостите, които съм правил, гадостите, които са на ония записи. Не се сещам кога за последен път съм си лягал вечер, без да се страхувам от онова, с което ще се срещна насън. Или кога за последен път съм спал цяла нощ, без да се стресна, покрит с пот, и да посегна към пистолета на нощното шкафче до мен. Истината е…

В мрака видях зъбите му да проблясват в усмивка, която се изкриви в гримаса.