Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Краката на Финч поддадоха и той падна на колене. Гърдите му се издуваха и свиваха, докато дробовете му отчаяно се мъчеха да поемат въздух, пръстите му дращеха, вече немощно, найлона върху лицето му. И после, мигове преди настъпването на смъртта явно се задейства някаква рационална част от мозъка му, защото дясната му ръка се спусна към предния джоб на панталона му. В ума ми проблесна мисълта „Нож!“ и аз стрелнах коляно към лакътя му, за да го блокирам — повторно, после пак. Ала неподходящият ъгъл отслаби ударите и той успя да пъхне длан в джоба си. Тъкмо се канех да променя хватката, за да покрия найлона върху носа и устата му с лявата си ръка и да стисна китката му с дясната, когато Ларисън, виждайки какво става, се втурна към нас откъм външната врата и сграбчи ръката на Финч, измъкнала от джоба му автоматичен нож, отваряйки го в движение. Ларисън започна да извива китката му, за да го накара да пусне оръжието, и аз настойчиво прошепнах: „Не! Без травми!“ Ръката на Финч затрепери и той се опита да завърти ножа, за да пореже дланите на Ларисън, който обаче го държеше прекалено здраво, и силите, които съветникът беше призовал, за да извади оръжието си, бяха последни. Тялото му омекна, ножът изтрополи на пода и той се отпусна в ръцете ми.

— Върни се при вратата! — наредих аз. — Бързо. — Нямаше почти никаква вероятност точно в този миг някой да влезе, но Законът на Мърфи понякога превръща малките вероятности в неизбежни събития, а това щеше да е единственият момент, в който нямаше да сме в състояние да скрием какво се случва. Ларисън се метна обратно към входа, докато замъквах Финч към стълбището. — Две минути — казах, осведомявайки Ларисън колко дълго възнамерявам да държа найлона на място, за да съм сигурен, че съветникът е мъртъв.

Накрая смъкнах найлона и положих Финч на пода в подножието на стълбището. Огледах лицето му за поражения и не забелязах такива. Вдигнах кутията с боя и четката и ги върнах там, където ги бях намерил. После огледах пода в търсене на следи от подметките на убития. Да, имаше, два чифта на около метър едни от други, оставени, когато го бях влачил. Взех парцал от бояджийското платнище и ги избърсах. Ларисън се озърна назад, но трябва да разбра какво правя, защото не попита нищо.

Вдигнах ножа и го прибрах в джоба на Финч. Съмнявах се, че някой ще забележи отсъствието му, ако го вземехме, но е най-добре да променяш местопрестъплението колкото е възможно по-малко. Гащеризона обаче щях да задържа. Ако изобщо установят липсата му, можеха да си я обяснят по много начини, а не исках да оставям нещо, по което може да има мои косми или нишки от дрехите ми. По същата причина задържах току-що използвания парцал — можеха да го изследват и да открият материя от подметките на Финч.

Бързо огледах коридора и не установих нищо нередно. Е, трупът на Финч на стълбището, естествено, но той изглеждаше така, както се предполагаше: човек, сполетян от нещо внезапно, може би дихателна недостатъчност, може би инфаркт, залита към стъпалата, за да седне, препъва се и пада. В резултат на начина на настъпване на смъртта може и да имаше някои незначителни кръвоизливчета от спукани капиляри по лицето и очите, но предполагах, че те ще са минимални и при тези обстоятелства криминалистите няма да им обърнат внимание. Особено подозрителните можеха да се учудят от факта, че всичко това се е случило в същия хотел, в който жертвата има резервация и където следователно може да го очакват, но подобно на автомобилните злополуки, които стават главно в квартала на шофьора просто защото той най-често кара там, съвпадението с мястото на падане на Финч лесно можеше да се обясни.

Кимнах на Ларисън и ние напуснахме сградата, като моментално се разделихме. Той тръгна надясно, а аз продължих направо, пресякох улицата и минах през малък безистен с магазини, в момента затворени и тъмни. Щях да завия наляво и съответно в посока, съвсем обратна на тая на Ларисън, но тъкмо нататък бяхме срещнали полицая и не исках да рискувам пак да се натъкна на него.

Чудех се за ножа. За малко не се бях издънил и разбирах, че съм проявил такова самодоволство, защото Финч не е изглеждал от тоя тип. Плюс това, как беше минавал през проверките на летищата, по дяволите? Като е дал куфара си на багаж? Или висшите държавни служители имаха специални права? Обикновено е така.

Двайсет минути по-късно, след като в различни контейнери за смет изхвърлих гащеризона и найлона, с който бях убил Финч, позвъних на Докс. Ларисън трябваше да се е свързал с Тревън.