Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

На четвъртия ден, откакто я наблюдавахме, деня, в който очаквахме да пристигне Финч, тя остана в университета до по-късно от обикновено. Сутринта четиримата я бяхме проследили от нейния квартал и сега се редувахме да обикаляме около университета. Отначало се обезпокоих, след като не се появи към пет, както предишните дни. Предполагах, че ще посрещне брат си на летището или поне на Вестбанхоф. Може би Финч пристигаше с късен полет? Дали не беше отменил гостуването си, или Хортън още отначало грешеше за идването му? После обаче се сетих за друга възможност — просто, че Финч, който от много години посещаваше сестра си, познава Виена и не се нуждае от посрещан. Което предполагаше, че нарушеният обичаен ритъм може би е добър признак.

Така и се оказа. Капс напусна университета към шест без нещо. Наоколо имаше много пешеходци, всички се радваха на късното лятно слънце, имаше и много велосипедисти, мотоциклетисти и автомобили, и незабелязаното й проследяване не ме затрудняваше. Вървях на дискретно разстояние от нея, после я видях да влиза в „Кафе Прюнел“, класическо виенско кафене в една от характерните за квартала разкошни сгради от XIX век — където, с онази интуиция, която от време на време се усмихва на агента, седеше Докс, докато ние с Тревън и Ларисън покривахме улицата. Обадих му се по мобилния телефон.

— Нашето момиче идва при тебе — съобщих му аз, когато вдигна. — Видя ли…

— Вече я видях, амиго. Аз съм на една от масите на тротоара, пия страхотно еспресо и хапвам ябълков щрудел mit Schlag.

— „Mit Schlag“?

— Значи „с бита сметана“.

— Знам какво значи.

— А, добре. Когато си в Рим, прави като папата, нали така? Просто се опитвам да се впиша в обстановката.

За миг си представих грамадния Докс с неговото катинарче сред хилавите студенти и художници. Картината не можеше да се нарече точно „вписване в обстановката“.

— Това е… достойно за възхищение — отбелязах аз.

— Danke, приятел, оценявам го. Както и да е, какъв е планът?

— Засега остани там. Един от нас ще седне от отсрещната страна на сградата или вътре, за да наблюдава и двата входа. Тя може да има там среща със своя приятел.

Косвените указания сигурно бяха излишни — получените от Хортън телефони бяха криптирани и от това разстояние се свързваха по радиовръзка, а не през клетка. Но нямаше смисъл да рискуваме.

— Ясно. Знаеш ли какво, ела по-скоро, за да ида да пусна една вода. Вече съм поел три кафета и мисля, че поне две се опитват да излязат.

— Потрай още пет минути. Ще ти позвъня веднага щом някой от нас влезе вътре.

— Може ли да са четири? Кълна се, в момента водя смъртоносна битка с мехура си и…

— Виж, ще направя всичко възможно — сопнах му се аз. Затворих и се обадих на Ларисън и Тревън. Ларисън се насочи към кафенето, а Тревън, който се возеше на взет под наем скутер, остана навън.

Щом Ларисън потвърди, че е вътре и вижда Капс, казах на Докс да се оттегли. Ако тя наистина имаше среща с Финч в кафенето, не исках да му дам шанс да запомни повече от нас, отколкото е необходимо.

Зачаках на една пейка под сянката на дърветата в недалечния Щатпарк, просто безобиден наглед японски турист, наслаждаващ се на забележителностите, звуците и миризмите, радващ се на чувството за самота и свобода, идващо единствено от самостоятелно пътуване в чужда страна, където всички всекидневни неща изглеждат удивителни, различни и нови, където няма кого да зарадваш или разочароваш, където пътешественикът се разкъсва между измамните удобства, оставени у дома, и съблазните на едно въображаемо бъдеще, което усеща, ала знае, че никога няма да има.

Така изтече близо час, зноят на деня бавно се разсейваше, сенките на дърветата се удължаваха, подминаваха ме пенсионери, влюбени и хора, разхождащи кучетата си, които от време на време присядаха на пейките наоколо. Сведенията на Хортън можеха да се окажат грешни. Може би Финч нямаше да се появи. Може би в следващия живот или по-скоро в отвъдния свят щях да получа признание, защото съм се опитал, за искреното си старание, което в края на краищата не беше дало резултати.

Джиесемът ми завибрира. Номерът на Ларисън. Натиснах бутона за свързване.

— Да.

— Цялата група се събра — разнесе се отсреща дрезгавият му шепот.

Чувах шумотевицата на кафенето около него — музика разговори, смях.

— Добре. Как е звукът?

Телефоните ни бяха снабдени с интегрирани електронни усилватели. Последна дума на техниката, както ни обещаваше Хортън. Не толкова мощни, колкото параболичен микрофон, но невъобразимо по-малки. В зависимост от цялостната акустика потребителят можеше да подслуша тих разговор чак на десет метра разстояние с чифт обикновени миниатюрни слушалки тип „тапи“, каквито в момента носеше Ларисън.