Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Тревън изпита отвратителното усещане, че се е превърнал в страничен наблюдател. Да убият Финч? Или да се обърнат срещу Хорт? Никой не го питаше какво мисли. Всъщност и самият той не беше сигурен.

Не можеше да не се съгласи с анализа на Ларисън за сегашното състояние на играта — в края на краищата, знаеше от личен опит колко манипулативен и безпощаден може да е полковникът. Убедителни бяха и изтъкнатите от Ларисън аргументи за записа от охранителната камера, поставящ Тревън на мястото на убийството. Щом Ларисън имаше право, алтернативите бяха ясни: убиваш или убиват теб.

И все пак мисълта да очистят Хорт го изпълваше с такава тревога, та чак го обземаше шемет. Наистина ли можеше да го извърши? Да убие собствения си командир? На времето във Виетнам войниците понякога бяха очиствали некадърните си лейтенанти, нали? Ала когато си представи как изстрелва куршум в челото на Хорт, кръглата дупка, мигновеното изхвръкване на очите от орбитите заради пробиването на черепа.

Моменталната безизразност, обхващаща лицето, омекването на тялото… нещо в него се разбунтува.

Какво щеше да прави после? Щяха да заменят Хорт, естествено, но всичко едва ли щеше да си тръгне постарому. Боеше се, че ще е извършил нещо като отцеубийство, че ще го гризе съвестта. Другарите му щяха да усетят, че е извършил някакъв смъртен грях, и може би дори щяха да заподозрат точно какъв. Щеше да носи клеймото на Каин, вечно подозиран, завинаги чужд.

Не. Той не беше като Ларисън и Рейн и не желаеше да стане такъв. Бе убивал достатъчно, най-често отблизо, но освен в случаите на самоотбрана, винаги действаше по заповед. Тревън участваше в нещо голямо, защо да го прецаква? Пък и какъв беше Ларисън? Умел изпълнител, несъмнено, но все пак неконтролируем ренегат. А започваше да му се струва, че Рейн е почти социопат. Докс — шут, прекалено тъп, за да разбира нещо. Те работеха за пари, което означаваше, че винаги могат да бъдат купени. Наистина ли се колебаеше дали да се обърне срещу Хорт, да се обърне срещу бойната си част, да хвърли жребия си завинаги при тези отрепки?

После изведнъж видя начин. Начин да се защити, да остане на страната на добрите и да се избави от Рейн, Ларисън и Докс. Едновременно.

— Може и да си прав — каза Рейн на фона на тракането на мотрисата. — И въпреки това искам да очистя Финч. Плащат ми да го направя и нямам навика да се обръщам срещу клиента при предложено по-добро заплащане, даже да е много по-добро. Ако вие с Тревън искате да участвате, ще вземем по триста на човек. Иначе ние с Докс можем да се справим сами и ще се разделим без лоши чувства.

— Правиш грешка — предупреди го Ларисън.

— Искаш ли да участваш в удара срещу Финч? — попита Рейн.

Ларисън се извърна за миг, сякаш размишляваше.

— Какво ще направиш, ако установиш, че Хорт ни лъже за Шорок и Финч? И изобщо за цялата тая работа?

Рейн не отговори.

— Да, така и си мислех — продължи Ларисън. — Добре, ще участвам. Защото съвсем скоро ще се обърнеш срещу Хорт.

По-късно, след като се разделиха, Тревън направи дълга обиколка, с цел да засече евентуално наблюдение. Когато се увери, че е сам, той се обади на Хорт от телефона на една бензиностанция. Полковникът отговори с типичното си неангажиращо:

— Да?

— Аз съм.

Последва мълчание. След това:

— Радвам се да чуя гласа ти, синко. Добра работа в Лас Вегас.

— Нямам особена заслуга.

— Можеше ли да изпълниш задачата с по-малко участници?

— Сигурно не, не.

— Тогава не е можело да бъде изпълнена без тебе. И тъкмо затова исках да участваш.

Тревън не отговори. Имаше чувството, че е стигнал до кръстопът. Накъдето и да тръгнеше, нямаше да има връщане назад. Никога.

— Какво те измъчва, синко? — попита Хорт.

Тревън дълбоко си пое дъх.

— Трябва да ви съобщя нещо.