Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— И сам се сещаш.

— Заговорниците ли?

Не отговорих.

— Шорок?

Отново не отговорих.

— Може и да е вярно — след малко продължи той. — И в такъв случай ти вършиш нещо героично. Обаче… ако стоящите зад тая работа хора надушат за твоето участие, ще се изправиш пред противници, каквито никога не си виждал.

— Мислил съм за това — отвърнах аз и пак си спомних предупрежденията на Ларисън за полковника.

— Имаш ли доверие на Хортън?

— Не.

— Тогава защо го правиш? За пари ли?

Някога въпросите на Канезаки бяха очевидни и неумели. Оттогава беше извървял дълъг път.

— Не само за пари. Не бих го нарекъл геройство, както се изрази ти, но… виж, може би не е зле поне веднъж да извърша добро дело.

— Ако е добро. Имаш само думата на Хортън, нали?

— Тъкмо затова ти се обаждам. Надявах се на някакви сведения, за или против.

— Ще ми се да можех да намеря нещо.

— Ще ти задам един въпрос. Хортън… има ли някакви слабости?

— Не мога да прекрача тая граница, приятелю. Няма да ти помогна да ликвидираш полковник от американската армия.

— Аз и не го искам от теб. Но… ако се окаже, че това нещо не е такова, за каквото го представят, героизмът може да изисква друг подход. Просто го имай предвид.

— Онези двамата, които ме помоли да проверя, Ларисън и Тревън. Те участват ли?

Само че вече му бях казал достатъчно. Отговорих просто, че ще поддържам връзка — в крайна сметка той искаше да знае дали Хортън е прав и какво се върши по този въпрос, а аз исках да разполагам със система за ранно предупреждение, в случай че ми гласят капан. Той обеща да продължи да се опитва да научи повече и аз потеглих за Виена.

Сведенията на Хортън бяха непълни. Той знаеше полетите на Финч от Вашингтон до Лондон и обратно, както и програмата за срещите му в британската столица. Те приключваха два дни преди окончателното му завръщане и полковникът беше деветдесет процента сигурен, че Финч ще прекара това време във Виена, вземайки двупосочен полет от Лондон за своя сметка, преди да се отправи обратно за Вашингтон с осигурен от държавата билет. Нямахме представа обаче нито кога ще пристигне, нито къде ще отседне. Можехме да се обадим в различни авиокомпании и виенски хотели, за да „потвърдим“ резервацията на господин Джак Финч, но така щяхме да дадем много възможности на някой самолетен или хотелски служител, когато научи от вечерните новини за кончината на същия тоя Джак Финч и прецени въпросното обаждане като прекалено странно при тези обстоятелства, за да е само съвпадение, да се свърже с властите, а те да проверят дали и в други авиокомпании и хотели не е имало подобни обаждания. Ако Финч си вършеше работата като добър и нищо неподозиращ гражданин, Хортън щеше да е в състояние лесно да научи подробностите за пътуването му. Фактът, че не можеше, предполагаше известна грижа за сигурността от страна на президентския съветник, както и че Хортън се страхува да се разрови, за да не го предупреди. Въпреки това се налагаше заключението, че център на нашето внимание трябва да е сестрата. Ако успеехме да я открием, щяхме да открием и Финч. А после щяхме да импровизираме.

От една страна, сравнително лесно намерихме Ема Капс, вдовица, носеща фамилията на покойния си съпруг. Като начало, разполагахме и с домашния, и със служебния й адрес, благодарение на информацията от данъчните й декларации. Освен това имахме много снимки, свалени от университетския уебсайт, страницата на Капс във фейсбук и личния й блог, в който пишеше за тенденциите в света на изкуството и рекламираше собствените си картини — внушителни маслени платна, които бяха разпознаваемо реалистични, но окъпани в неземно, разливащо се сияние. От друга страна, никой от нас не познаваше особено добре Виена, не знаехме нищо за всекидневните навици на Капс и ни оставаха само четири дни до очакваното пристигане на Финч в града.

И все пак един опитен четиричленен екип, действащ под прикритието на големия град, обикновено може да опознае всекидневието на човек за броени дни. Така се случи и с нас. Апартаментът на четвъртия етаж в западащия 15-и квартал край Вестбанхоф, централната гара, утринната йога в йога-център „Бикрам“ на няколко преки оттам, закуската в „Кафе Вестенд“ в същия квартал, следобедите в университета, където, като се имаше предвид малкият брой студенти заради лятната ваканция, тя най-вероятно рисуваше, а не преподаваше. Беше привлекателна петдесетинагодишна жена с чуплива кестенява коса, изправена стойка и решителна крачка — лесна за наблюдение във всеки смисъл на израза. Изглежда, живееше сама и аз се чудех какво се е случило с покойния й мъж, на каква възраст го е изгубила и дали имат деца. Ако имаха, те сигурно вече бяха големи и живееха отделно. Хортън не беше включил тези подробности в досието й или защото не разполагаше с тях, или по-скоро защото разбираше, че освен някой социопат, никой не иска да опознае прекалено човешката страна на даден обект по време на операция. И докато наблюдавахме Капс и изучавахме навиците й, аз наистина започвах да изпитвам надежда, че някъде в живота й има деца, любовник или някой друг, освен брата, когото се готвехме да й отнемем.