Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Призля ми.

— Не.

— Вторият човек там, Дан Гилмор. А Гилмор не е цивилен. Служил е в Съвместното командване на силите за специални операции. От хората на Хортън. През целия си живот е бил в системата на армията, разузнаването, военната индустрия и безопасността. И е фанатик. Малтийски рицари като Джеймс Джизъс Енгълтън и Уилям Кейси, кръстоносни отличителни знаци…

— Кръстоносни отличителни знаци ли?

— Някои от тези хора, като Ерик Принс например, смятат, че действията ни в Близкия изток и Средна Азия са свещена война, нов кръстоносен поход. И сега тая мрежа от фанатици е в идеална позиция да управлява групите, които според Хортън щели да бъдат използвани за предстоящите атентати под фалшив флаг. Шефът му, който досега му е пречил, вече го няма и той е номер едно. Може да прави каквото си иска, без да се налага да обяснява нищо на някакъв досаден цивилен.

Не отговорих. Имаше прекалено много информация за обработване.

Докс, Ларисън и Тревън ме наблюдаваха, забравили сандвичите си. Не бях казал почти нищо, но изражението и позата ми трябва да им бяха разкрили всичко.

— Ти ли го направи? — отново попита Канезаки. — Шорок? Финч? Ти ли беше?

Мълчах.

— Господи, Джон. Ти не предотвратяваш атентати под фалшив флаг. Току-що си разчистил пътя пред извършването на преврат!

Продължавах да мълча. Мъчех се да свържа точките. Ларисън имаше право. Бях идиот. Идиот.

— Загряваш ли? — каза Канезаки. — Хортън не се опитва да им попречи. Той е един от заговорниците. Примесил е много истини сред лъжите си, само за да…

— Стига — прекъснах го аз. — Остави ме да помисля.

— Какво става? — не се стърпя Докс.

Вдигнах ръка с длан напред и попитах Том:

— Това обявяване на новия пост на Хортън за кога се планира?

— Не знам. Но се говори, че ще е скоро.

— Ами Гилмор? Кога ще обявят встъпването му в длъжност?

— Също скоро.

Поставих палец върху микрофона на телефона и погледнах към другите. Мислите ми препускаха, но успях външно да запазя спокойствие.

— Работата с Шмолц е капан. Трябва да се махнем оттук. Пригответе се. Просто се опитвам да науча малко повече и ще ви обясня всичко. После ще обсъдим как да се измъкнем.

Тримата се изправиха. В стаята се усещаше усилващо се, почти електрическо напрежение, което не ми харесваше. Отдръпнах палеца си и казах на Канезаки:

— Нещо друго?

— Да. Защо питаш за кога се планира обявяването на новите постове на Хортън и Гилмор?

— Ако е скоро, на Хортън няма да му пука, че мога да науча за това, преди да очистя третия обект. Оттук следва, че третият обект е капан.

— Третият обект… и друг ли има? Кой?

— Даян Шмолц.

— Съдията от Върховния съд?! Да не си се побъркал, по дяволите?

— Успокой се. И без това щях да откажа. Но излиза, че той изобщо не е очаквал да го направя. Просто е било начин да ме примами във Вашингтон.

— Мамка му. Във Вашингтон ли си в момента?

— Да.

— Трябва да се махнеш. Столицата е последното място, където би искал Хортън да те преследва. Особено сега той разполага с местни ресурси, които могат да блокират града така, все едно е хлопнал вратата на килера.

— Благодаря за информацията — отвърнах и се приготвих да затворя. — Ще ти се обадя, когато съм на безопасно място.

— Чакай — спря ме той. — Един момент. Току-що получих нещо… Уф… мама му стара!

— Какво има?

— Обява за терористични актове. Разпраща се до всички в разузнаването и правоохранителните органи. До ЦРУ, ФБР, местната и щатската полиция, до всички. Пише… чакай малко, добре, ето, Шорок и Финч не били умрели — били убити. Според токсикологичните изследвания, с цианид. И че си замесен ти. Ти, двамата агенти от СРП, за които ме пита, и Докс. И че всички сте въоръжени, имате подготовка за спецоперации, и се смята, че в момента се намирате в района на Вашингтон, подготвяйки нов терористичен удар.

Трябваше да е Хортън. Никой друг не знаеше за цианида. А Хортън не знаеше, че аз изобщо не съм го използвал.

— Сега не можете да се измъкнете — продължи Канезаки. — Всяко летище, всяка жпгара, всяка автогара гъмжат от охрана. Всички охранителни камери в града ще ви търсят.

— Има ли снимки?

— В съобщението са доста зърнисти. Като уголемени кадри от записи на охранителни камери.

Лас Вегас, досетих се аз. Такситата бяха най-големият ни шанс, поне в началото. Колкото повече се отдалечим от центъра, толкова по-малка щеше да е концентрацията на противника. Но трябваше да действаме бързо.