Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Ти се оказа прав — погледнах Ларисън аз. — Хортън ни е накиснал. Ще заменят Шорок с човек на Хортън, а Финч — със самия полковник. Властите преди малко са разпространили някаква обява за терористични актове, в която се казва, че ние четиримата сме убили двамата с цианид. И току-що са ни включили в президентския списък на хора, подлежащи на унищожаване. И знаят, че сме във Вашингтон.

— Хортън и неговият проклет цианид! — възкликна Докс. — Значи единственият смисъл от цианида е бил да ни инкриминират и да звучи страшно за публиката, нали така?

Кимнах.

— Да. И странното е, че изобщо не съм го използвал. А никой друг не…

Млъкнах, осъзнал, че пропускам нещо очевидно. Опасно очевидно. Тревън присви очи.

— Какво има?

Не отговорих. Хората, които смятаха, че съм убил Шорок с цианид, всъщност бяха трима: не само Хортън, но и Ларисън и Тревън. Който и да е от тях или и двамата можеха да са казали на полковника, че съм използвал цианида. Това трябваше да му е дало допълнителна увереност, за да фалшифицира токсикологичните експертизи.

Защото си мислеше, че ако някой направи по-сериозна проверка, ще открие следи от цианид.

— Как тогава очисти Шорок? — попита Ларисън. — Като Финч ли?

Направи ми впечатление, че въпреки напрежението в стаята, той е запазил безпристрастието и професионалното си любопитство.

— Няма значение — отвърнах. Но ако работеха за Хортън, Ларисън и Тревън нямаше да фигурират в обявата за терористичните удари, нали така? Освен ако не целяха да изглежда, че всички сме в един кюп, докато всъщност…

Тревън се напрегна. С периферното си зрение видях, че и Докс го е забелязал.

Последваха светкавични като мъгла движения и след миг четиримата бяхме с извадени пистолети. Ние с Тревън се целехме един в друг. Оръжието на Докс сочеше към Тревън. Дулото на Ларисън беше наведено към пода, но главата и погледът му се въртяха от Тревън към Докс, след това към мен и обратно.

— Мислиш, че имам нещо общо с това, така ли? — сопна ми се Тревън. — И аз съм прецакан също като вас.

Виждах, че държи пистолета си също толкова решително, колкото и аз.

— Свали оръжието, ако не искаш да си прецакан завинаги.

Той не отговори.

Ларисън продължаваше да ни наблюдава. Приличаше на гърмяща змия, която се опитва да реши в коя посока да нападне.

Струваше ми се, че остават около две секунди преди напрежението да изригне. Нямах представа как да го предотвратя.

Изведнъж Докс вдигна дулото на своя уилсън към собственото си гърло.

— Дръжте така — каза той. — А някой е мръднал, а съм го гръмнал тоя.

Запремигвах. „Какво ти става, мама ти стара?“

— Свалете оръжието — продължи моят партньор. — Иначе все съм му пръснал мозъка на тоя, кълна се!

И Докс замести поглед от единия към другия, облещен като побъркан.

Ларисън се ухили и избухна в смях.

— Добре, печелиш, печелиш — каза той, пъхна пистолета отзад под колана си и вдигна ръце.

Тревън го стрелна с поглед и отново насочи вниманието си към Докс. Пистолетът му продължаваше да сочи към мен.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Божичко! — възкликна с фалцет Докс. — Тоя е отчаян. Правете каквото ви казва! Правете каквото ви казва!

— Ти си луд — изсумтя Тревън, но отпусна пистолета си няколко сантиметра. Последвах примера му.

— Какво, никога ли не сте гледали „Пламтящи седла“? — попита Докс. — С Кливън Литъл? Винаги съм се чудил дали може да се получи наистина.

Дулото на Тревън се наведе още малко.

— Ти си луд — повтори той.

Докс продължаваше да държи собственото си дуло, опряно в гърлото си.

— Е, това е филм, нали разбираш. Много хубав филм, в който…

— Гледал съм го — прекъсна го агентът на СРП.

Моят партньор отпусна оръжието си и го пъхна отзад под колана си.

— Е, може би не си забелязал, и това сигурно се дължи на моето изключително изпълнение, но преди две секунди бяхме на ръба да извършим едно голямо групово самоубийство. Освен че се надявах да ви накарам да се освестите, ето какво исках да ви демонстрирам. Виждате ли, като опрях пистолет в собственото си гърло, аз метафорично…

— Разбрахме — прекъснах го и свалих оръжието си.

Тревън направи същото.

— Чакам някой да ми благодари, че не изиграх сцената с лагерния огън — прибави Докс.

Ларисън още се хилеше и аз предположих, че за пръв път е оценил хладнокръвието на Докс в момент, в който става адски напечено. И последователността, скрита зад неговата селяндурска шантавост.