Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Ларисън се заозърта наоколо.

— Твоя човек го няма.

Погледнах си часовника.

— Дай му още няколко минути. Може да е заради графика, всичко може да е.

— Нещо не ми харесва — изсумтя Тревън. — Ако това тук е поредния капан, направо сме приклещени в ъгъла. Хайде да си намерим кола, да я запалим от жиците и да се махаме.

— Ако се наложи — казах. — Но ако не искаме да разбием бариерата като с таран, ще ни трябва кола, в която е оставен талон за паркиране. Плюс това трябва да е достатъчно стара, за да може да се запали от жиците. Изборът едва ли е много голям. Знам, можем да обясним, че сме изгубили талона, предпочитам обаче да не водим подобен разговор, ако има начин да го избегнем. Нека му дадем само още няколко минути.

Сякаш по даден знак се разнесе писък на гуми по бетон в отсрещния край на гаража. Сребрист миниван. Тонирани стъкла. „Хайде де — помислих си. — Канезаки.“

Ванът се приближаваше. Канезаки? Флуоресцентната светлина се отразяваше в предното стъкло.

С приближаването на колата напрежението се усилваше. Другите си представяха същото като мен: страничната врата се отваря и автоматичен огън ни прави на решето.

Ванът зави и спря точно пред нас. През тъмните прозорци не се виждаше нищо. Още никой от нас не беше извадил пистолета си, но ако страничната врата се отвореше…

Предният ляв прозорец се спусна и отвътре ни погледна красива млада азиатка с горнище тип триъгълник, шорти и завързана на опашка коса.

— Аз съм сестрата на Том — представи се тя. — Как е времето?

Бях толкова смаян, че едва възвърнах дар слово. Тя декларираше своите добри намерения и питаше за моите. Шпионка? Обучена от Канезаки? А и защо идваше тя вместо него?

— Ами… вали. — Предполагах, че това е верният отговор. Жената кимна.

— Качвайте се.

Страничната врата се отвори с плъзгане. На детски седалки на средния ред седяха две момиченца, чиито лица и коса бяха прелестна смесица между жълтата и бялата раса. Децата любопитно ни наблюдаваха.

— Ъъъ… къде е Том? — попитах аз.

— Не успя да дойде. Вижте, малко бързам, разбирате ли? Трябва да закарам тези две госпожици на тренировка до шест и не очаквах първо да минавам през центъра.

— Ясно. — Погледнах другите. По лицата им видях, че всичко това им се струва също толкова шантаво, колкото и на мен.

Напрежението разсея Ларисън.

— Хайде — подкани той Тревън. — Давай да се качваме отзад.

Двамата някак си успяха да се напъхат на третия ред. Докс се настани в средата на втория ред, между момиченцата. Аз седнах отпред.

Жената потегли към изхода. Там имаше автомат, на който можеше да се плати с кредитна карта, но тя или сама се беше досетила, или бе инструктирана от Канезаки. Или пък имаше късмет. Независимо от причината, нашата шофьорка отби в лентата към служителката, отегчена наглед латиноамериканка.

— Направо не е за вярване, но съм влязла в грешен гараж — каза тя, след като свали стъклото.

Гледах право напред и с периферното си зрение я видях да подава талона си на служителката. Последва пауза.

— Добре, няма проблем — отвърна латиноамериканката. Бариерата се вдигна.

— Благодаря — усмихна се сестрата на Том и ние излязохме под палещото слънце.

— Как да се обръщам към вас? — попитах аз.

Тя си сложи тъмни очила и зави надясно по Ел Стрийт.

— Казвам се Юки.

Забелязах татуировка отзад на дясното й рамо. Две канджи: „любов“ и „война“. Любов към войната? Войнственост? Това беше неологизъм, а не истинска дума — по такива си падаха отаку и босозоку , компютърните маниаци и рокерските банди, затова не бях сигурен какво означава.

— Добре, Юки, благодаря.

— За нищо.

— Къде е брат ви?

— На път за мола „Уайт Флинт“ в Мериленд, да се надяваме. Каза да ви закарам там и ако го няма, ще ви оставя и ще трябва да го изчакате. Съжалявам, но и без това закъснявам.

Тя отново зави надясно, този път по Петнайсета улица. Включи мигача доста по-рано от обичайното. Или беше съвестна шофьорка, или не искаше да даде на ченгетата и най-малък повод да я спрат. Или и двете.

— Изглеждахте… много опитна там долу — отбелязах аз. — Ако не възразявате, че го казвам.

Тя се озърна към мен и отново насочи вниманието си към пътя.

— Вижте, не съм глупачка, да сме наясно. Щом Том работи в Държавния департамент, вие сте от шведския отбор по фигурно пързаляне. Той ми е брат и съм му много задължена. Хайде да оставим нещата така.

Юки пак даде мигач и завихме надясно по Кей Стрийт.