Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— И ти му повярва?!

— Откъде иначе ще знае, че съм бил там?

— В такъв случай според мен имаш сериозен проблем. Освен ако не си склонен да си останеш пачаврата на Хорт до края на живота си.

— Ама записът е в ЦРУ.

— Хорт ли ти го каза?

Тревън не отговори.

— Защото той друго няма да ти каже. Разбираш го, нали?

Отново не получи отговор.

— Виж — продължи Ларисън. — Според мен има голяма вероятност записът да е у самия Хорт. Той няма да го признае, иначе ще разбереш, че тъкмо той те е гепил за ташаците. И затова се представя като човек, който се мъчи да ти помогне, да облекчи натиска. Така се правят тия неща.

— Да. Наясно съм.

— И даже да е вярно, че записът е в ЦРУ, на тях хич не им пука за тебе, стига да не им се бъркаш в работата. Отърви се от Хорт и няма да те е страх, че някой може да използва записа срещу теб, независимо у кого е.

— Да се отърва от него ли?!

— О, я стига! Да не искаш да кажеш, че никога не си мислил за това? За глупак ли ме вземаш?

Тревън поклати глава.

— Ти нямаш нужда от мен. Сам можеш да очистиш Хорт.

— Само че аз искам нещо друго.

Последва мълчание.

— Диамантите — каза накрая агентът от СРП.

— Точно така. А това не е работа за сам човек. Ще са нужни двама, най-малко.

— Според теб обаче четирима ще е най-добре.

Ларисън се усмихна. Не, Тревън изобщо не беше глупак.

— Става дума за сто милиона долара — натърти той. — Рейн и Докс могат да получат по една четвърт. Ти също. Щом вземем диамантите, аз ще се погрижа за Хорт безплатно.

Тревън не отговори и Ларисън не знаеше какво си мисли спътникът му. Ала се досещаше. Двайсет и пет милиона и отстраняването на човека, който го изнудваше? Кой не би се нахвърлил на такъв шанс?

— Е? — настоя Ларисън. — С мен ли си?

Последва дълго мълчание. Ларисън чакаше, оставяйки тишината да свърши своето.

— Първо ще трябва да ми обясниш плана — отвърна накрая Тревън.

Ларисън се усмихна. Тревън беше с него. Сега само трябваше да размаха диамантите под носовете и на Рейн и Докс.

Докато Докс шофираше, аз се обадих на Хортън, тъкмо когато подминавахме Пасадина. Някои хора биха ме обвинили в параноя или поне щяха да го направят, ако още бяха живи, обаче не исках никой да локализира местонахождението на взетата ни под наем кола, докато сме в някоя пустееща отсечка на шосе 15, без алтернативни маршрути и без възможност да избягаме или да се скрием.

— Готово — съобщих му аз.

— Чух — отвърна той и в гърления му баритон долових удоволствие.

Доста бързо — с Докс бяхме напуснали Лас Вегас по-малко от четири часа преди това. Един труп може да остане дълго в заключена тоалетна кабина, без никой да забележи нещо нередно. Обикновено го открива почистващият персонал. Може би от сутрешната смяна бяха намерили Шорок. По-вероятно беше обаче бодигардовете му да са отишли да го търсят, след като не се е върнал от тайнствената си самостоятелна разходка. Трябваше да предвидя, че ще го открият по-рано от обичайното. Всъщност вече нямаше значение.

— А да си чул за някакви проблеми? — попитах.

— Абсолютно никакви. Радвам се да се уверя, че репутацията ти е напълно заслужена.

— Извадихме късмет.

— Съмнявам се. Използва ли каквото ти дадох?

— Да.

— Добре. И за да ти спестя задаването на очевидния въпрос, вашето възнаграждение вече е разпределено съгласно инструкциите ти. Всеки от вас може да потвърди получаването му.

Разговорът ми прозвуча толкова познато, все едно имах дежа вю. Ужасих се колко естествено възприемам факта, че отново се занимавам с това. Колко… нормално. Сякаш през последните няколко години ме бяха принуждавали да използвам само слабата си ръка и сега най-после пак можех да си служа със силната.

— Ще предам на другите.

— Добре. И ако се връщаш там, където се срещнахме предишния път, искам пак да се видим.

В главата ми зазвъня аларма.

— Защо?

— За да те инструктирам за следващия.

— Защо държиш да се срещаме?

— Защото нямам намерение да описвам подробностите черно на бяло, нито да ги излагам по телефона. Виж, при тези обстоятелства напълно разбирам колебанието ти. Излишно е да казвам, че можем да се срещнем на всяко място и по всяко време, както е удобно за теб.

Това не ми харесваше. Обикновено вероятната подготвеност и броят на противника бяха такива, че можех да взема задоволителни контрамерки. Само че, ако поискаше, Хортън можеше да вкара в играта изключително тежка артилерия. Представих си специален отряд, пратен по следите на въоръжения и опасен убиец на Шорок, да обкръжава ресторант, в който се намирам аз.