Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Не е ли достатъчен човекът, който току-що напусна проекта? — Опитвах се да спечеля време.

— Не съвсем. Нужни са още две персонални промени, за да съм сигурен, че проектът няма да се реализира. В противен случай той ще струва на фирмата много пари. Ти доказа, че си най-подходящ за случая. Довърши работата и ще получиш адски добра премия.

Не знаех дали искам. Ами ако исках?

— Къде си в момента? — импровизирах аз.

— В града.

— Близо ли си до мястото, където се срещнахме предишния път?

— Мога да стигна там за двайсет минути.

— Иди в същия хотел. Ще ти се обадя след по-малко от час.

— Добре.

Затворих.

— Нова работа ли има за нас? — попита Докс.

— Още две. И явно голяма премия. Как ти звучи?

Той се усмихна.

— Звучи ми като пари, готин.

— Може би. Какво ще кажеш за лична среща?

— Опасяваш се да не изиграе ролята на Джек Руби за нашия Ли Харви Осуалд ли?

— Нещо такова.

Докс бръкна под седалката и извади своя „Уилсън Комбат“.

— Добрият Осуалд е трябвало да носи ей такова нещо.

Замислих се и реших, че има начин.

— Карай към Западен Холивуд — казах.

Когато отбихме от шосето и изминахме няколко километра на запад по Санта Моника Булевард, пак позвъних на Хортън. Ако някой ни подслушваше, нямаше да има време да прати хора подире ни, тъй че краткото нарушение на комуникационната безопасност, което се канех да извърша, щеше да е безобидно.

— В „Ърт Кафе“ — съобщих му. Знаех това място от предишни идвания в Лос Анджелис и макар да харесвах кафето им, днес нямаше да имаме удоволствието да му се насладим. — На ъгъла на Мелроуз Авеню и Уестмаунт Драйв.

— Ще стигна там за по-малко от десет минути.

Затворих. Хортън беше прецизен човек и ми хрумна, че трябва да познава града доста добре, за да може веднага да направи такава преценка. Не бях сигурен какво означава това, ако изобщо означаваше нещо, но запазих информацията за по-нататъшно обмисляне.

Паркирахме на Уестмаунт, точно на юг от Мелроуз, и слязохме. Въздухът ми се стори прохладен в сравнение с палещия като доменна пещ Лас Вегас и обедното небе над смесените палмови и широколистни дървета беше ясно, наситено синьо. Двамата се насочихме към тоалетната в „Ърт“, като се провирахме покрай нищо неподозиращите, приказващи си жители на Лос Анджелис, насядали около металните маси под сянката на зелени чадъри на тротоара и терасата. Кафето ухаеше великолепно, но нямахме време и аз вече се настройвах за срещата с Хортън. Може би после.

Върнахме се в колата, само че този път Докс седна отзад, а аз се настаних зад волана. Обиколих квартала, десен завой след десен завой, еднофамилни къщи, едноетажни кооперации, ниски магазини като книжарницата „Боди Три“ и модната къща „Пийс Галъри“. По облените от слънце тротоари се разхождаха групички купувачи, ала нямаше и следа от Хортън. Нямаше и следа от нищо нередно, като например черни шевролети „Събърбан“ с тонирани стъкла, седани със сурови наглед мъже, спрели със запалени мотори до тротоара, хора с тъмни очила и неподходящи за сезона сака, заемащи позиции около ресторанта и влизащи вътре.

Телефонът ми завибрира — Хортън. Приех разговора.

— Да.

— Тук съм, но не те виждам.

— Излез от ресторанта, тръгни наляво по Мелроуз и веднага свий наляво по Уестмаунт. Ще бъда там след минута.

— Още си предпазлив, виждам.

— Убеден съм, че е излишно.

Той се засмя.

— Напълно те разбирам.

Затворих и подадох джиесема си на Докс.

— Изключи телефоните — инструктирах го аз. — И извади батериите. — Хортън знаеше номера и някой можеше да ни засече, докато пътувахме. Навярно наистина беше излишно, както и другите ми предпазни мерки, но ако сериозно искаш да разполагаш с нещо животоспасяващо в запас за онзи един процент от случаите, в които наистина се нуждаеш от него, ще трябва да го имаш и в останалите деветдесет и девет процента.

Докс се засмя.

— Щото във великия щат Калифорния е забранено да приказваш по телефона, докато караш ли?

— Не — озърнах се към огледалото аз, като се опитвах да скрия раздразнението си. Заради неговото отношение към мобилните телефони, веднъж за малко да ни убият в Банкок. — А защото…

Той пак се засмя.

— Знам, знам, за да не локализират местонахождението ни. Само те будалкам бе, готин. Въпреки че не знам защо си правя труда, толкова е лесно.

Въздъхнах. Сигурно никога нямаше да свикна с това. Аз винаги се умълчавам в миговете преди операция, но Докс имаше нужда да пуска шеги, повечето от които за моя сметка.