Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Това само по себе си трябваше да ми подскаже, че има сериозен проблем.

Ларисън и Тревън пътуваха през пустинята по междущатско шосе 15 и слънцето изгряваше зад тях. Два часа по-рано Рейн и Докс се бяха обадили на Ларисън и му бяха съобщили, че задачата е изпълнена и те се връщат в Лос Анджелис, където четиримата ще се срещнат.

Рейн не беше уточнил как и кога е ликвидирал Шорок и Ларисън имаше чувството, че макар тази сдържаност до известна степен да се дължи на разумни съображения за сигурност, Рейн също така се е забавил да ги осведоми, за да осигури на двама им с Докс преднина, при напускането на града. Ларисън го разбираше. И той щеше да постъпи така. Рейн не знаеше дали Ларисън и Тревън нямат заповед да решат всички проблеми, като ги очистят с Докс след убийството на Шорок. Нямаха такава заповед, макар че плановете на самия Ларисън всъщност не бяха много далеч от онова, което сигурно подозираше Рейн. Така или иначе, предпазливостта на Рейн беше съвсем естествена. Убийството на убийците бе стандартна процедура при сериозни операции като тази.

По пътя Ларисън позвъни на Хорт от чист телефон и го информира за хода на събитията. Полковникът му каза да се обади, когато научи повече, но не го попита къде двамата с Тревън ще се срещнат с Рейн и Докс. Явно разбираше, че Ларисън има същите опасения от Хорт, каквито и Рейн — от самия него.

Возеха се в сив форд „Торъс“, взет под наем на лосанджелиското летище, без навигация и автоматична система за плащане на пътни такси, с помощта на които някой би могъл да ги проследи. Шофираше Тревън, вещо и спокойно, нито километър над максимално позволената скорост, просто двама бели мъже, завръщащи се в Калифорния след няколко дни хазарт. Ларисън зяпаше кафявите хълмове и прашните шубраци през прозореца и обмисляше каква част да му каже. Голяма, реши той. Нямаше друг начин да го мотивира достатъчно. Но трябваше да го направи хитро, с известни съществени пропуски. Инстинктът на Тревън може и да беше притъпен от инфантилен патриотизъм, но съвсем не беше глупак.

— С какво толкова те държи? — попита той.

Тревън се озърна към спътника си, после продължи да наблюдава пътя пред себе си.

— Кой?

— Знаеш кой. Хорт.

Мълчание.

— Защо мислиш, че ме държи с нещо?

— Защото Хорт държи всички с нещо. Така действа.

Тревън не отговори.

— Ти знаеш мен с какво ме държи — не се отказа Ларисън.

Агентът от СРП кимна.

— А знаеш ли какво според него щяло да се случи, ако разпространя ония записи с изтезанията?

Тревън отново кимна.

— Ще убият приятеля ти.

Ларисън изпита странна признателност за уклончивия отговор на Тревън, който отлично знаеше какво означава Нико за него. За миг си представи какво ще е да може да довери на някого тайната си, а после, със сепваща, шеметна внезапност — какво ще е изобщо да не се налага да го пази в тайна. Той се отърси от унеса си.

— Каза ми, че щели да пратят наемници да изнасилят племенничките и племенниците на Нико, да осакатят родителите, сестрите и зетьовете му. Да изсипят гнева Божий над целия му род, до последния човек. И после да обяснят на Нико, защо се е случило всичко това — че вината е само моя.

Последва ново мълчание.

— Тогава недей да разпространяваш записите — отвърна Тревън накрая.

— А ти какво не бива да правиш? Кого ще прецакат от твоя страна, за да те държат в подчинение?

Агентът на СРП не отговори.

— Наистина ли се налага да подчертая, че с теб имаме сходни проблеми? — попита Ларисън, преценил, че е дошло време да окаже малко по-силен натиск. — Които може би имат и сходни решения, ако се опитаме да ги решим заедно?

— А именно?

— Как да ти отговоря, като не щеш да ми кажеш с какво те държи?!

Известно време пътуваха в мълчание. Признание на самия Ларисън, за да изгради доверие, предложение да работят заедно, за да породи надежда, мълчание, за да накара Тревън да му се разкрие. Ако щеше да се разприказва, сега беше момента.

„Хайде — помисли си Ларисън. — Говори. Щом започнеш, няма да престанеш.“

Тъкмо започваше да му се струва, че е сбъркал, когато спътникът му попита:

— Сещаш ли се за оня бивш шеф на кабинета на вицепрезидента, за когото ми разправяше? Оня, който бил изтезаван до смърт в кабинета си?

— Улрик — усмихна се Ларисън.

— Да, Дейвид Улрик.

Ларисън продължаваше да се усмихва.

— Мислех, че може би ти си го направил.

— Не съм аз. Обаче бях в кабинета му малко преди да се случи и го подготвих доста настойчиво. Хорт твърди, че в ЦРУ имали запис от охранителна камера, доказващ, че съм бил там по времето на смъртта му.