Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Кабината осигуряваше изключително уединение: високи стени от бял мрамор, плътно прилепваща врата с дървен фурнир, никакви цепнатини или пролуки, през които някой да надникне вътре. Затворих очи и дълбоко си поех дъх, задържах го за миг и бавно го изпуснах. Трябваха ми няколко секунди насаме с него. Беше абсурдно, че досега не съм ги осигурил, но имах чувството, че моментът най-после е настъпил.

Останах със спуснати клепачи и се съсредоточих върху звуците. След малко чух стъпки. Ако беше някой друг, можеше да спре при писоарите или мивките. Стъпките обаче бяха бързи, решителни. И се приближаваха покрай свободните кабини.

„Три секунди — помислих си. — Няма значение дали някой ще влезе после. Само три секунди.“

Стъпките спряха пред вратата на кабината. Някой натисна бравата. Резето изтрака.

— Ей — извика мъжки глас. — Има ли някого?

Шорок беше професионален разузнавач. Макар и уплашен и объркан, всеки не съответстващ детайл можеше да го предупреди. Трябваше колкото е възможно по-дълго да поддържам привидността за естествена ситуация.

— Да, има. Да не би само тази кабина да е свободна?

— Просто побързайте, моля. Спешно е.

Ако разсъждаваше трезво, щеше да каже, че е инвалид, за да накара настоящият, най-вероятно здрав потребител на тоалетната да се почувства гузен и съответно да действа по-експедитивно. Очевидно се намираше под стрес, който правеше невъзможна такава пресметливост. Което означаваше, че ще пропусне и други неща или ще ги забележи прекалено късно.

Натиснах бутона на стената и пуснах водата в тоалетната чиния. Не се безпокоях, че Шорок ще ме познае от някой ресторант или от другите места, където се бях приближавал до него — хората обикновено не ме забелязват, освен ако самият аз не пожелая. Но даже да ме беше запомнил и да се зачудеше, мимолетното му озадачаване и разсейване щеше да е в моя полза.

Вдигнах резето и отворих вратата, като държах лявата си ръка отстрани и малко отзад, а тялото си — близо до другата ръка, с която натиснах вратата навън и надясно. Ръкавиците щяха да изглеждат странно и можеха да предизвикат бърза реакция, затова не исках да ги види, докато това вече не изгубеше значение.

— Тоалетната е на ваше разположение — заявих аз.

— Благодаря — отвърна Шорок и мина покрай мен. В същия момент аз се завъртях обратно на часовниковата стрелка и му нанесох сечащ удар с длан в основата на черепа. Не много силен, за да нараня шията му или да го блъсна в мраморната стена на кабината, където можеше да си счупи я носа, я някой зъб. Но достатъчно, за да изключа мозъчните му вериги поне за миг, колкото ми отне да се вмъкна зад него и отново да спусна резето.

Той залитна от удара, ала не падна и когато понечи да се обърне с лице към мен, аз прехвърлих лявата си ръка около шията му, наместих трахеята му в извивката на лакътя си, хванах десния си бицепс и здраво опрях дясната си длан върху тила му. Пак хадака-джиме, колкото ефикасно, толкова и подходящо за различни цели. Напрегнах се и стегнах сънните му артерии в орехотрошачка, образувана от бицепса и предмишницата ми, зарових лице в гърба му и го преметнах между раменете си. Усетих как паниката пробягва по тялото му и Шорок се опита да се извърти, първо на едната страна, после на другата, и двата пъти безуспешно. Позволих му да ме блъсне в мраморната стена, съсредоточен в поддържането на нужния натиск. За разлика от хватката, която бях приложил на оня грамаден наемник в Токио, нарочно дълбока и прерязваща, това хадака-джиме беше грижливо премерено — достатъчно здраво, за да запуши сънните артерии, но не достатъчно дълбоко, за да остави следи. Както може да потвърди всеки джудист, правилното задушаване не е непременно болезнено и дори не е нужно да спира дишането. Душени на тепиха от майстор, можете да изгубите съзнание без почти никакви страдания.

Усетих, че вдига крак, за да ме настъпи, което показваше известна подготовка, но с лекота се изместих и го избегнах. Шорок размаха ръце към очите ми, ала не успя да ги достигне. Неговото извиване и мятане ставаше все по-отчаяно. Той бясно се опита да издере ръцете ми, но ноктите му безобидно се плъзнаха по лентата и няколкото ката дрехи. После напрежението сякаш изведнъж напусна тялото му. Ръцете му безжизнено увиснаха отстрани и торсът му се отпусна в прегръдката ми. Облегнах се на стената и като дишах равномерно, се съсредоточих върху постоянния натиск. Чух някой да влиза в тоалетната, ала стъпките спряха на завоя, навярно при писоарите. Вече нямаше значение — времето най-после беше на моя страна. Изтекоха няколко секунди. Чух пускане на вода в писоар, после и в мивка, меко шумолене от използване и изхвърляне на хартиени кърпи, отново стъпки, този път отдалечаващи се.