Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Не отговорих. Мислите ми препускаха. Не можеше да няма начин да се възползваме от ситуацията. Просто не можеше.

— Леле-мале, само го виж! Горд съм, горд съм, че нашата велика страна се ръководи от мъже с такава изключителна енергия и страст. Да не споменавам за нравствеността им.

Нравственост. Това беше.

— Пипнахме го — казах аз. — Това е нашият шанс.

— Не те разбирам. Точно сега нашият приятел не може да е по-малко сам.

— Да, но съвсем скоро ще остане сам. Искам да продължиш да гледаш…

— Страшно си обичам работата!

— … и в мига, в който тя си тръгне, ми звънни и после ме чакай в казиното. Има няколко обществени телефона — надясно от входа на нощния клуб „Блъш“. В мига, в който тя си тръгне, ясно?

— Ясно — потвърди той с внезапно изгубил несериозността си глас.

Затворих и три пъти бавно си поех дъх, за да се успокоя и да го премисля от всички гледни точки. Ако пропуснех дори само една променлива величина, щяхме да провалим цялата работа. Но имахме шанс. Докс се шегуваше за нравствеността, но сега ни се отваряше възможност да я използваме — нравствеността, или по-точно опасността от публично опозоряване. Помислих си за срама, от който тоя женен, набожен, допускан до най-високото ниво на поверителност представител на разузнавателните служби ще се страхува, ако се разчуе — ако се разпространи това живо порно, съдейки по думите на Докс. Замислих се и че тъкмо срамът е чувството, което най-много копнее за самота — онова, от което в момента се нуждаехме ние.

Анализирах един възможен подход и веднага осъзнах, че със съвсем малко късмет, дори няма да ми трябва цианидът. Реших да го направя по стария начин — по-труден, но и по-сигурен. Затворих очи и започнах да си представям всяка стъпка, всяка променлива, всяка вероятност.

Когато приключих, взех ролка кинезиологична лента от тоалетния си несесер и увих предмишниците и китките си чак до първата става на палците. После нахлузих бяла фланела с дълъг ръкав, закопчах отгоре й синя риза и облякох тъмносин блейзер с прекалено дълги ръкави. Увитите с лента китки и дългите ръкави можеха да привлекат известно внимание на някоя от масите за карти, но аз нямах намерение да играя, или поне не в смисъла, който влагаха във Вегас.

Мобилният ми телефон завибрира след четирийсет минути — Шорок трябва да беше наел момичето за час. Едва ли имаше други професионалисти, толкова точни, колкото вегаските момичета на повикване. Пъхнах чифт ръкавици от еленова кожа в единия джоб на блейзера и ролката лента в другия и се спуснах долу.

Докс вече ме чакаше и с радост установих, че навалицата в казиното не е намаляла, което щеше да ми осигури предостатъчно прикритие.

— Да вървим — казах и докато обикаляхме комплекса, му обясних плана и неговата роля в него.

Когато свършихме, ние се върнахме при телефоните пред „Блъш“. Застанах наблизо, а той набра номера на стаята на Шорок и отдръпна слушалката от ухото си, за да чувам. Две иззвънявания, после „Да?“ с малко нервен глас. Зачудих се дали директорът на НАЦ не се е уплашил, че се обажда проститутката или някой от нейната фирма, дали не е получил пристъп на разкаяние и страх.

— Господин Шорок — с възможно най-силния си провинциален акцент каза Докс.

— Да?

— Започвам направо по същество. Моята сътрудничка преди малко излезе от апартамента ви. Докато беше там, тя постави камера под телевизора в голямата стая. С нейна помощ заснехме на видео вашите лудории на дивана.

— Какво?!

— Може ли да ви посъветвам просто да отидете при въпросния телевизор и да опипате долния му ръб? Ще откриете камерата и после ще ви кажа как можем да уредим тоя въпрос, тъй че никой друг да не види записа.

— Това… това е нелепо! Не разбирам за какво говорите.

— Просто идете да вземете камерата, ако обичате, господине. А, и между другото, задната прашка и на мене ми е една от любимите пози. Браво, господине, браво!

Чудесен щрих, помислих си, при това не мое дело. Номерът беше да подхвърлиш на обекта късчета съществена информация, които да го накарат да повярва, че имаш и още. Това, наред с усилващата се паника, не му позволява да разсъждава трезво и да задава въпроси като „Нима? И как се казваше момичето?“, които могат да пратят цялата работа на кино.

Последва кратко мълчание, докато Шорок най-вероятно проверяваше под телевизора и търсеше камерата. После директорът попита:

— Какво… какво искате?

— Искам да ме компенсирате, господине, в замяна на флашката, на която е кристално ясният запис на вашата гореща среща с ласвегаска проститутка.