Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Докс се върна след по-малко от десет минути и понечи да се насочи към Тревън, ала видя мъжа с халата. Той спря и извика:

— Господин Джошуа, забравих да те попитам нещо. Ще ми трябва ли бански костюм, за да използвам горещата вана? Или в тоз център е позволено по-естествено състояние на нещата?

Служителят се показа иззад ъгъла.

— Хм, позволено е, както ви е удобно, господине — заекна той.

— Абе на мене всичко ми е удобно, ама не ща да стеснявам другите. На някои хора, нали знаеш, не им допада гледката на срамните части. — Докс се усмихна и кимна към мъжа с халата, като че ли чудесно онагледяваше думите му.

Въпреки напрежението или всъщност тъкмо заради него, Тревън трябваше да сподави смеха си.

— Зависи единствено от вас, господине — каза Джошуа.

Докс просия.

— Повторно ти благодаря, господин Джошуа. Само ще си сипя още една вода с краставица и си отивам. Извинявай, че те отвлякох от задълженията ти.

— Ни най-малко не сте ме отвлекли, господине — увери го служителят. — Ако имате нужда от нещо друго, само ме повикайте.

И отново се скри зад ъгъла. Докс вдигна едно от хотелските списания.

— „Роб Рипорт“ — каза той, като го разлисти. — Очерци за живота на богатите и известните. Я виж, нов „Вейрон Суперспорт“ за два милиона и четиристотин хиляди долара. Да, старият модел вече просто не ми вършеше работа. Може да си поръчам тоя, ако довечера извадя късмет в казиното. — Той остави списанието и си тръгна. Мъжът с халата понечи да се изправи.

— Пускат нов вейрон, така ли? — попита той.

Тревън светкавично скочи от креслото си, все едно самият той е супербързата спортна кола.

— Леле, трябва да го видя! — възкликна, грабна списанието, вдигна го с една ръка и то естествено се разтвори там, където Докс беше пъхнал ключ-картата за стаята на Шорок.

— Божичко! — възкликна онзи с халата. — Веднага ли ще го купувате?

Агентът на СРП незабелязано измъкна картата и направи огорчена физиономия.

— Имате право, беше много грубо от моя страна. — И му подаде списанието.

— Не, няма нищо — отвърна мъжът. — Мога да почакам.

Тревън си погледна китката.

— Уф, колко неприятно, забравил съм си часовника във фитнеса. Не, вземете го, не биваше да го грабвам така, пък и трябва да си прибера часовника. — Той се запъти обратно към залата, като се чудеше дали Докс е толкова тъп, колкото изглежда. Започваше да му се струва, че не е.

Подмина бодигарда, който се озърна към него без интерес, и влезе вътре. Алиса го видя и попита свойски:

— Забравихте ли нещо?

— Да. Часовника си. Някой не го ли е предал?

— Хм, не, къде го оставихте?

— При гирите. Ще ида да го потърся.

Той се насочи към дъното на залата. Шорок го нямаше. Както и алуминиевата бутилка. Както и ключ-картата. „Мама му стара…“

Тревън се заоглежда наоколо като обезумял, за миг забравил къде се намира. Директорът на Националния антитерористичен център се потеше на кростренажор, полускрит зад един от стълбовете. Добре, добре. Бутилка и ключ-картата бяха на пода до него — явно имаше навика да носи вещите си със себе си, докато обикаля уредите. И очевидно не бе забелязал, че картата не е неговата. Само че сега тя лежеше на пода, а стъклената стена с лице към която стоеше Шорок, отразяваше светлината като огледало — заради по-тъмния коридор зад нея. И за разлика от по-рано, когато правеше коремни преси и се извиваше наляво и надясно, сега той беше на кростренажора, обърнат право към огледалното стъкло.

Трябваше пак да размени картите. Ако се върнеше в стаята си с чужд ключ, Шорок щеше да разбере, че някой ги е подменил. Охраната му изглеждаше сравнително спокойна, но такъв инцидент щеше да вдигне гигантски червен флаг. Повече нямаше да оставят директора сам и за секунда и всички погледи щяха да се насочат към човека, чийто ключ се беше оказал у Шорок.

Тревън си спомни претекста, под който се намираше там, и се насочи към стойката с гирите. Алиса го придружи.

— Отляво или отдясно? — попита тя. Мамка му, ставаше все по-сложно.

— Отляво — отвърна агентът на СРП.

Тя приклекна на земята. Тогава му хрумна нещо. Тревън се наведе до нея и развърза връзките на едната си маратонка.

— Ето го — посочи Алиса. — Имате късмет. — Момичето се пресегна отзад и го вдигна, после се изправи и му го подаде.

Той се усмихна.

— Нищо не може да се сравнява с малко късмет във Вегас.

Двамата закрачиха обратно покрай кростренажорите.

— Е, ще опитате ли… — започна Алиса.