Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

А и се бяха уговорили Рейн да извърши самия удар. Той притежаваше най-богат опит — останалите от групата работеха само с огнестрелно оръжие. И наистина, Тревън не се сещаше да е използвал нещо друго, освен огнестрелно оръжие за всички, които беше убил в двубой, при покушение или самоотбрана. Не че щеше да е ужасно сложно да напръска някого с цианид в лицето, но от друга страна аерозолният цианид си бе опасно нещо, а по време на операция можеше да се обърка какво ли не. Най-сигурният и най-безопасен начин за доставяне на дозата щеше да е направо в устата на обекта и Тревън предполагаше, че ако някой е способен да се приближи достатъчно, за да го направи, това е Рейн.

Тревън отново се насочи към лежанките. Жилест петдесетинагодишен мъж по шорти и тениска „Ъндър Армър“, Шорок правеше лицеви опори. Движенията му бяха отсечени, точни. За ръката му беше закрепен айпод. Агентът от СРП забеляза, че на пода до стойката за гирите е оставена алуминиева бутилка, навярно пълна с някаква спортна напитка. Изглеждаше като у дома си във фитнес залата. Тревън понечи да се извърне, после зърна нещо на килима до шишето. Мама му стара, магнитна ключ-карта в огненочервения цвят на хотела.

Мислите му запрепускаха. Бяха очаквали, че Шорок ще остави вещите си в шкафче в съблекалнята на спа центъра. Явно не беше постъпил така — може би защото не е имал време, може би защото евкалиптовите парни бани не му бяха по вкуса. Бе дошъл направо във фитнес залата, след което най-вероятно щеше да се върне директно в стаята си.

Можеха ли да научат номера на стаята му? На регистратурата отпред имаше списък и за да използва залата, Тревън трябваше да впише името и номера на стаята си. След това служителят провери в компютъра дали е гост на хотела. Шорок сигурно също се беше регистрирал. Имаше вероятност бодигардовете му да са го посъветвали да не го прави, но Тревън се съмняваше. Държаха се доста нехайно. В края на краищата, нали се намираха в ласвегаско казино — какво толкова можеше да се случи?

Той се прикри зад масивния стълб в центъра на залата, тъй че гардът отпред да не го види, ако надникне вътре, и се озърна, за да се увери, че никой не може да го чуе. Помещението беше толкова голямо, че най-близките посетители бяха на пътеките за бягане и велоергометрите на четири-пет метра от него. Жуженето на уредите стигаше до ушите му.

Тревън извади джиесема от джоба на шортите си и набра номера на Рейн.

— Тук е — съобщи тихо.

— Добре — след кратко мълчание отвърна Рейн. — Знам, че не можеш повече да киснеш там. Моят партньор ще те смени, а аз ще отида да чакам в спа центъра.

— Не, там не става. Почти съм сигурен, че няма да го използва. Оставил е ключ-картата си тук на пода, затова предполагам, че не си е взел шкафче.

— Ключ-картата си ли?

Тревън се придвижи към другия край на стълба, за да се увери, че никой не се е приближил.

— Да, мислим за едно и също. Ще погледна списъка на регистратурата пред фитнес залата и ще се опитам да науча номера на стаята му. Ти прати партньора си в спа центъра — накарай го да каже на регистратурата, че току-що се е настанил и само проверява дали си струва четирийсетте кинта. Отпред има бодигард, но едва ли ще обърне внимание на твоя човек, ако отива в спа центъра, а не в залата. Аз ще подменя картата на нашия приятел с моята…

— Не забравяй, че в „Уин“ имената на гостите са отпечатани върху картите. Това не са само ключове, а нещо като кредитни карти за комплекса.

— Трябва да се вгледа адски внимателно, за да го забележи — той ще види само червената пластмасова ключ-карта на пода, където я е оставил, а не златните буквички в долния й край.

— Прав си. Действай.

— Ще се насоча към спа центъра, все едно отивам до кенефа, и ще предам картата на твоя партньор. Той ти отключва стаята на нашия приятел, после се връща при спа центъра под някакъв претекст, връща ми картата и аз я оставям на мястото й. Ти ще се погрижиш за работата в стаята в пълно спокойствие и с това приключваме.

— В стаята е прекалено рисковано. Охраната може да направи рутинна проверка точно преди да влезе нашият приятел.

— Мамка му, вярно.

— Плюс това тия ключове са смарт карти. Могат да се програмират така, че да регистрират по кое време са използвани. Няма как да разберем дали в „Уин“ също го правят, но ако имат такава практика и някой провери, ще изглежда странно, че е влизано в стаята, докато Шорок е тренирал във фитнеса.

— Тогава защо, след като свършим работата, не му вземем ключа? Ключове се губят постоянно, кой знае къде е изчезнал и този. Така или иначе, няма ключ — няма улики.