Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Да, сигурно си прав. Въпреки че колко черкви може да има в Лас Вегас?

— Стотици — отвърнах. — Ако искаш да спечелиш пари от болници, ще ги построиш там, където има болни.

— Аз съм за фитнес залата — обади се Ларисън. — Може да се редуваме, както каза Тревън, с половинчасови интервали между смените, за да покрием повече време. Който от нас го види, съобщава на другите. Там има огромен спа център и ако Шорок използва нещо в него — тоалетна, душ, парна баня, гореща вана, сауна — просто ще трябва да го хванем вътре сам за минутка. Всъщност в сауната или тоалетната ще е най-добре. Първият случай лесно може да се обясни като инфаркт, а вторият — като емболия.

Замислено кимнах и отново се престорих, че не съм дообмислил тези убедителни аргументи.

— Да оправиш някого в парната баня — произнесе Докс. — Като го казваш така, звучи мръснишки.

Не си направих труда да отбележа, че никой друг не е казвал такова нещо.

— Във фитнес залата е най-разумно — заяви Тревън.

Кучето пак се разлая. Докс потрепери.

— Автомобилни аларми, хора, дето крещят по телефоните си на публични места, собственици на кучета, дето оставят джавкащите си любимци навън. А, и докато сме на тая тема, пътници, дето отпускат облегалките си в самолета максимално назад. Казвам ви, няма вече цивилизованост на тоя свят. Отивам да си взема нещо безалкохолно от автомата. Някой друг иска ли?

Останалите поклатиха глави. Докс излезе от стаята.

Поговорихме още за подхода ни към Шорок, какво ще направим, ако се появи във фитнес залата, как ще процедираме, ако не дойде. Забелязах, че Докс отсъства малко по-дълго, отколкото предполага пътят до автомата, и се зачудих дали не е изпитал неприсъща му потребност от уединение и дали всъщност не е слязъл до тоалетната във фоайето.

— Какво ще кажете да поразузнаем наоколо — предложи Тревън. — Трябва да обиколим комплекса, за да се запознаем с разположението му и да уточним подробностите. Очевидно не можем да го направим заедно, но пък ще бием на очи, ако се мотаем из казиното поотделно. От охраната може да забележат на мониторите такова странно поведение.

Никой не му отговори веднага и по време на мълчанието установих, че кучето най-после е престанало да джавка. Изпитах невероятно облекчение.

— Основателна забележка — съгласих се аз. — В такива случаи обикновено си взимам компаньонка. Момичетата не се интересуват какво правиш и за какво говориш, стига да им платиш, а ако им направи впечатление, че се питаш дали те следят, или вършиш нещо тактическо, най-често си го обясняват с това, че си женен и те е страх да не те видят.

— Нямам нищо против — заяви Тревън. — И аз съм го правил.

Ларисън кимна.

— Добра идея.

Разнесе се звук от вкарване на карта в електронната ключалка на вратата и след миг в стаята влезе Докс. Широко усмихнат.

— Е, цианидът действа — повдигна флакона той.

В първия момент не разбрах за какво говори. После ме осени.

— Не може да си го направил!

Докс кимна.

— Направих го. Ако бях слушал онова същество още само една минута, щях да изкрейзя, кълна се. Така с един куршум ударих два заека. Цианидът действа и можем се насладим на тишината.

Поклатих глава и въздъхнах, като си мислех, че е трябвало да го предвидя.

— О, я стига — изсумтя Докс. — Да не искате да кажете, че не ви е хрумнало същото?

— Ще ми се да беше — отвърна Тревън.

Всички се засмяхме и това може би беше добре. Нищо не сплотява един екип повече от споделения смях — е, навярно и един хубав въргал, обаче кръчмарските въргали бяха за по-млади хора, пък и не можехме да си позволим да привличаме вниманието. Само че мимолетното усещане за другарство помежду ни ми се стори тъкмо такова — мимолетно. Просто временно затишие, було, скриващо различия, които скоро могат да тласнат всеки от нас към съвсем различни страни на сцена, чиито контури долавях, ала все още не можех ясно да различа.

Тревън вдигаше осемдесет и един килограма от лежанка в просторния фитнес център на „Уин“, без да бърза, без да се натоварва. Можеше да изтласка още петдесетина, но такава тежест щеше да направи впечатление, пък и той беше там, за да следи за Шорок, а не за истинска тренировка. По програма директорът на Националния антитерористичен център трябваше да пристигне същия ден, тъй като на другия му предстоеше пленарна лекция, и въпреки че настаняването започваше от три, можеше да се появи и по-рано. Затова Тревън започна по обяд и освен по продължителността на тренировката, не се различаваше по нищо от останалите гости на хотела, които идваха и си отиваха. Вече бяха изтекли близо два часа, а от Шорок нямаше и следа. Крайно време да си тръгне и да отстъпи мястото си на Докс, който чакаше в готовност. Може и да бе глупаво, но се беше надявал пръв да установи контакта. Не беше свикнал да се чувства като второстепенен член на екипа и въпреки че се срамуваше да си го признае, търсеше възможност да се докаже.