Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Даваш ли си сметка колко ще е трудно да се добереш достатъчно близо до него в онова казино, за да изглежда естествено?

— Ще разполагаш с някои специални средства. Хайде, погледни в куфарчето.

Отворих го. Вътре имаше два инхалатора за астма, прихванати с велкро лепки.

— Какво е това? — попитах.

— Онзи с червената горна част е пълен с водороден цианид в концентрация три хиляди части на милион.

Тихо подсвирнах. Такава концентрация се подава в газова камера.

— Точно така. Впръскваш го в устата на човек или даже по лицето му и след по-малко от трийсет секунди е мъртъв. Но се разнася изключително бързо и е…

— Трудно установим, знам.

— Особено ако не го търсиш специално. Ще се наложи да затаиш дъх, докато го прилагаш, и бих те посъветвал да не се мотаеш наоколо.

— Въпреки това, три хиляди части на милион…

— Да, опасно нещо, вярно. Обаче виждаш ли инхалатора със синята горна част? Това е противоотровата, ако случайно вдишаш цианида.

— Хидроксокобаламин? Или натриев тиосулфат?

— Добре си запознат с тия неща. Тук са и двете — постигат най-добър ефект в комбинация. В куфарчето има също ампули хидроксокобаламин с етикети на адреналин против ужилване от пчели, в случай че някой прояви любопитство, и спринцовки. Ако решиш да използваш цианида, а това очевидно зависи само от теб, съветвам те всички превантивно да си ударите по една доза.

— Още какво има вътре? — поинтересувах се аз. Усещах, че всичко това започва да ме увлича, и се чудех защо не се съпротивлявам по-усилено.

— Всичко, което би могло да ти е нужно. Криптирани телефони, миниатюрни безжични аудио и видеопредаватели, всичко. Когато работиш за мен, не ти се налага да си губиш времето в магазини за военна екипировка. Всичко е последна дума на техниката.

Може би. Все пак щеше да се наложи да проверя всяка вещ за проследяващи устройства.

Огледах се наоколо. Сервитьори енергично обикаляха от маса на маса с подноси сладкиши, фрешове и омлети. Туристите се тъпчеха с яйца по бенедиктински, развълнувани от скорошното отваряне на бутиците на Родео Драйв. Кинаджиите глупаво се хилеха, докато сключваха сделките си, и избелените им зъби контрастираха на придобития им в солариум тен. Докс седеше и зорко наблюдаваше като статуя на Буда.

Щеше да се наложи да изпитам спрея, преди да пристъпим към операцията. Бих могъл още на място да го изпробвам върху Хортън и да го оставя да рискува с антидота, ала щях да предизвикам прекалено голям смут.

И все щях да се сетя за нещо. А пък самият аз да си инжектирам съдържанието на ампула, която ми е дал полковникът или който и да е друг — вероятността за това се равняваше на около нула. Така или иначе, нямаше да възникне такава необходимост. Комплекти противоотрови се продаваха свободно.

Осъзнах, че дори и пред себе си повдигам само съображения от практично естество. И грижливо ги обмислям.

Запитах се какво всъщност правя. Бях напуснал Дилайла, защото не искаше да се откаже от бранша. Но както изглеждаше, проблемът не се състоеше в това, че не искам да съм в бранша. А че го искам прекалено силно. Бях като възстановяващ се алкохолик и близостта с Дилайла разпалваше жаждата ми.

И какво беше първото нещо, което щях да направя, след като я бях напуснал? Все едно влизах в първия попаднал ми бар.

Озърнах се към Докс. Само един предварително уречен знак и той щеше да изстреля куршум в главата на Хортън и да ме последва през страничния изход.

Само че не знаех дали това ще е краят на проблемите ми. Или само началото.

А може би просто си търсех оправдание. Нямах представа. Може би Докс и Канезаки имаха право.

Дълбоко си поех дъх и бавно въздъхнах.

— Имал съм само двама клиенти, за които съм установявал, че ме лъжат — осведомих го аз. — Знаеш ли какво се случи с тях?

— Представям си — лаконично отвърна Хортън.

— Когато сключвам сделка, допълнителна гаранция е животът на самия клиент. Това устройва ли те?

— Очаквах го.

— Без жени и деца. Без невинни. Без резервни екипи.

— Ясно.

— Казал ли си на Тревън и Ларисън колко плащаш?

— Не.

Той сигурно си помисли, че искам да го скрия от тях.

— Гледай да им кажеш. Ще делим поравно на четири и не искам никакви недоразумения относно дела на всеки.

Той отпи глътка кафе.

— Възхищавам се на честните хора.

— Къде са в момента те?

Полковникът едва забележимо се усмихна.

— Чакат те. В Лас Вегас.

Седях на едно от двете легла в стая в „Ембаси Суитс“. Докс беше до мен от лявата ми страна, Ларисън и Тревън — срещу нас на второто легло. По-късно същия ден четиримата щяхме да се настаним в „Уин“, но щеше да е по-добре, колкото е възможно по-малко да ни виждат заедно. Сега имахме последен шанс да разговаряме за Шорок лице в лице.