Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Не виждах какво ще спечеля, като го поправя, обаче въпросният обект всъщност извърши самоубийство без моя помощ и когато се хвърли под влака, аз бях не по-малко изненадан от всички останали на перона. Но тогавашният ми работодател благоговейно реши, че това е мое дело. Странно как се раждат легендите!

— С какво държиш Тревън и Ларисън?

— Това си е наша работа.

— Те изобщо служат ли в СРП?

— Техните постове…

— Подлежат на опровержение?

— Предполагам, че може и така да се каже.

— С други думи, ще ги оставиш на произвола на съдбата, ако се стигне дотам.

Той кимна.

— Тогава не допускай да се стигне дотам.

— И искаш аз да ръководя операцията, така ли? А не някой от твоите хора?

— Точно така.

— Защо?

— Ти имаш повече опит с такива неща. Разбираш си от работата и другите ще те уважават. Пък и те са свикнали да изпълняват заповеди. Ти не си.

Замислено го погледнах. Той наистина смяташе, че ще се заема.

— Пък и Ларисън има нужда от напътствие, въпреки че е способен войник — прибави Хортън.

В това просто изречение долових много дълбок смисъл.

— Какво напътствие?

— Например дисциплина. Той е като пистолет — винаги трябва да си сигурен, че е обърнат в правилната посока.

— Не те разбирам.

— Да речем само, че Ларисън е… човек, който има прекалено много за криене. Проблемен човек.

Първо Ларисън се беше опитал да ми покаже, че между него и Хортън има известна дистанцираност. А сега и полковникът правеше същото. Можех да го отбележа на глас, ала не исках да издавам на единия евентуалните маневри на другия.

— Защо ми съобщаваш всичко това? — попитах.

— Ти няма да приемеш работата, ако не го направя.

— И без това няма да я приема.

Очаквах да каже „Тогава защо слушаш?“. Само че Хортън не го каза. Знаеше, че сам ще си задам този въпрос и ще си отговоря по-убедително от него.

— Ще те попитам нещо — продължи събеседникът ми. — Какво непрекъснато се набива в главите на американските граждани от единайсети септември насам, както и след всеки успешен или неуспешен атентат оттогава?

Хвърлих поглед към входа на ресторанта.

— Не знам. Сигурно, че мразят гражданските си свободи.

— Почти. Че трябва да се откажем от гражданските си свободи. При всеки успешен или неуспешен атентат властите твърдят, че за да защитят безопасността на Америка, имат нужда от повече власт и че гражданите трябва да се откажат от още свободи. По дяволите, ако терористите наистина ни мразеха заради гражданските ни свободи, сега щяха да ни мразят много по-малко. Обаче не е така. Мразят ни още повече. И в същото време на американците им се казва, че ако родината им бъде нападната, това ще е, защото не са се отказали от достатъчно свободи, и затова е нужно само да се откажат от още малко. Едни много решителни хора са видели, че могат да експлоатират тази ситуация, и са на ръба да направят нещо по въпроса.

Няколко минути поседяхме в мълчание, докато той дояждаше омлета си. Докс зорко ни наблюдаваше, отпуснал лявата си ръка върху масата. Дясната му ръка не се виждаше.

— Виж какъв е проблемът — подех аз, когато вдигнаха чиниите и останахме само на кафе. — Да речем, че всичко това е вярно. Пак не можеш да ми платиш достатъчно, за да ликвидирам директора на Националния антитерористичен център.

Зачудих се защо продължавам да се държа така, все едно се пазарим, а не му отговоря направо, че не проявявам никакъв интерес при никакви обстоятелства. Наистина ли обмислях това предложение? Отново се запитах дали Докс и Канезаки не са прави, дали всичките ми твърдения, че искам да напусна бранша, не са празни приказки. Но тогава защо толкова настойчиво бях убеждавал Дилайла да напусне?

Хортън ме наблюдаваше — малко критично, стори ми се.

— Не ти ли пука? — попита той.

Свих рамене.

— Това няма нищо общо с мен.

— Няма нищо общо с теб ли? Коя е твоята родина?

— За паспортите ми ли питаш?

— Питам за верността ти.

— Не се заклевам във вярност към никого, ако не може да ми отвърне със същото.

— Ще ти задам следния въпрос. Колко души си убил?

— Повече, отколкото си спомням.

— Тогава какво е още един?

Погледнах го.

— Ако представлява опасност ли? Нищо.

Хортън кимна.

— Разбирам. И при мене е така. Отнел съм живота на много хора, пряко и косвено, и в някои случаи при доста съмнителни обстоятелства, признавам. Вярвам, че някой ден ще трябва да се изправя пред своя създател и да дам отчет за делата си. И ти ли вярваш в същото?