Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Чувствах се странно да командвам операцията. Предпочитам да отговарям само за себе си и макар да предполагах, че няколкото години и многобройните почти екипни удари с Докс и понякога с Дилайла представляват известна практика, да ръководя Ларисън и Тревън щеше да е сериозно предизвикателство за мен. И двамата не ми изглеждаха родени да работят в екип и подозирах, че са свикнали да прекарват дълги периоди сами на терен и да вършат нещата по свой начин. Освен това знаех, че Хортън ги държи с нещо, макар да нямах представа с какво, и това означаваше, че в допълнение към вродения мъжкарски инат, с който можех да се сблъскам поемайки ръководството, трябва да имам предвид и че техните мотиви може да се разминават съществено с парите, които щяха да получат за операцията.

Но Хортън имаше право — нуждаех се най-малко от четирима и пак нямаше да е лесно. Знаехме, че Шорок ще отседне в „Уин“, ала нищо повече. Не ни беше известно в коя стая ще го настанят и освен пленарната лекция, не разполагахме с никакви подробности за програмата му. Като се имаше предвид голямата площ на комплекса, без повече информация щеше да ни е нужен адски много късмет, за да го открием, камо ли да го накараме да почине от „естествена смърт“. И все пак аз имах идея как да се доближим до него и можех да я предложа направо, реших обаче, че е по-добре да чуя други мнения. Нямах власт да заповядвам на тези хора и усещах, че всичко ще мине по-гладко, ако им помогна сами да стигнат до заключението, вместо да им го налагам. Затова попитах Тревън и Ларисън какво мислят.

— Пленарната лекция — незабавно отвърна Тревън. — Да покрием изходите, да го проследим, когато свърши, и да чакаме шанс.

Тъкмо такъв отговор очаквах от него — той ми се струваше малко по-нетърпелив и малко по-искрен от Ларисън, и това не ми харесваше.

— Пленарната лекция е примамлива възможност, защото е единствената ни опорна точка — казах аз. — И точно това е и проблемът. Той най-вероятно ще е заобиколен от приближени и преди, и после. Нещо повече, понеже лекцията е официално оповестена и следователно е явна опасност, охраната му ще е нащрек и няма да се отделя нито крачка от него. Нищо не пречи да опитаме, особено ако се окаже, че не можем да се доберем до него по друг начин, но се съмнявам, че това е най-доброто решение.

— Тогава какво? — попита Тревън.

Престорих се, че размишлявам, и погладих брадичка.

— В досието му пише, че бил маниак на тема фитнес — казах накрая. — Чудя се дали не бихме могли да използваме тоя факт.

— Фитнес залата ли имаш предвид? — изненада се Тревън.

Бавно кимнах, като че ли току-що ми хрумваше тази идея.

— Може би. Да, може би. — Обърнах се към Докс. — Ти как мислиш?

Навън лаеше куче, пискливо и тънко, сигурно дребна порода и явно изключително невротичен екземпляр. Това продължаваше на пресекулки откакто се бяхме настанили и пронизителният звук ни пречеше да се съсредоточим. Докс се изправи, разтвори мъничко завесите и надникна навън.

— Ще ми се тоя помияр да млъкне — изсумтя той. — Явно някой го е вързал край басейна. Там долу няма жива душа, кого лае?! Има късмет, че не си нося пушката.

Когато беше ангажиран с нещо — например с обекта, когото наблюдаваше през оптичния мерник на снайперистката си пушка — Докс притежаваше свръхестествена способност за съсредоточаване. Във всички останали случаи обаче проявяваше склонност към изключителна разсеяност.

— Как мислиш? — повторих аз, черпейки сили от търпението, което изискваше нашето партньорство.

Той пусна завесите да паднат обратно и пак седна на леглото.

— Давай, готин, знаеш, че най ме бива на терен. Такива решения оставям на тебе. Главното, струва ми се е, за малко да го гепим сам и извън обсега на камерите. Например във фитнес залата. Или в клозета. Ако пие много кафе или пък зелен чай, в случай че си пада по здравословните неща, по някое време ще трябва да иде до кенефа например. Ние ще го последваме, ще го напръскаме по лицето и ще тръгнем обратно за Лос Анджелис да пием по бира.

— Първо трябва да изпитаме цианида — намеси се Ларисън. — И ако действа, както се предполага, да изберем съответния антидот. Не е ясно какво ни пробутва Хорт за „противоотрова“.

Някой път в подходящ момент щях да го притисна да ми разкрие какво има между тях с Хортън. Не сега обаче.

— Ти как виждаш нещата? — погледнах го аз. — На пленарната лекция или във фитнес залата?

Ларисън се усмихна. Зачудих се дали разбира какво се опитвам да направя.