Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Вече бяха там от три дни и познаваха плана на хотела не по-зле от самите служители. Бяха обходили всеки сантиметър от комплекса — всеки бар, всеки ресторант, всеки клуб, всеки магазин, всяка мъжка тоалетна. Паркингите, басейните, околността. Всичко. Бяха максимално готови, доколкото позволяваха краткото време и другите ограничения, при които се налагаше да действат. Сега им трябваше само един малък шанс, който да използват като лост за нещо по-голямо.

Той остави щангите на стойката и отиде да направи няколко упражнения за разтягане. Надяваше се, че постъпва правилно, като участва в ликвидирането на Шорок. Никога не го беше смущавала мисълта, че военните ще се отрекат от него, ако провали поредната операция, тъй като всеки път можеше спокойно да приеме, че действа по нареждане на съответното началство. Ала не и сега. Президентът имаше списък на хора, подлежащи на унищожаване — всъщност информацията за неговото съществуване изтече неотдавна, наред с факта, че сред тях има и американски граждани. Тези неща не бяха нищо ново за никого в СРП, но пък и президентът не му се беше обаждал лично по телефона, нали? Тревън не знаеше откъде Хорт е получил заповед и дали изобщо е получил такава заповед. Само че какво можеше да направи? Гадостите, за които го използваха военните, бяха толкова недоказуеми, че вече не си спомняше откога не е получавал писмени нареждания. Ако сега поискаше от Хорт нещо черно на бяло, полковникът сигурно щеше да го прати на психиатрична експертиза.

Той завъртя шия и прешлените му изпукаха, после започна йогийски упражнения за разтягане. Ситуацията беше деликатна. От една страна, Хорт многократно бе доказал манипулативността си, меко казано. От друга страна, ако твърденията му за Шорок бяха верни — че директорът на НАЦ подготвя мащабни атентати в Съединените щати — ликвидирането му можеше да спаси живота на хиляди американци.

Но наистина ли се намираше тук по тази причина? Никога не беше изпитвал такива съмнения за мотивите си… по дяволите, никога изобщо не бе изпитвал съмнения. Винаги сключваше елементарни сделки: снимка, файл, сведения за някого, нещо, някъде. Само от него зависеше как. И никога не се замисляше защо. Сега всичко беше различно. Естествен преход, може би? Може би по-рано го бяха използвали само като инструмент, макар и остър, а сега осъзнаваше как играят играта истинските наемници. Да, може би. Поне така му беше казал Хорт — че започва да разбира истинската същност на нещата, че е на път да стане самостоятелен играч.

Страхуваше се и от онези записи от охранителна камера, трябваше да го признае. Както представяше нещата полковникът, записите били в ЦРУ и по-конкретно у заместник-директора, някой си Стивън Клемънтс, а Хорт го принуждавал да ги крие. Тревън обаче се съмняваше. Нали човек като Хорт точно така би използвал подобна възможност? „Един човек се опитва да те изнудва и аз, твоят най-добър приятел, не му позволявам.“ Как всъщност можеше да разбере? Ако направеше дори само една крачка встрани, спокойно можеха да го арестуват и обвинят в убийство. Независимо каква беше истината. Хорт само щеше да му каже, че съжалява и че е направил всичко възможно, за да не допусне такава развръзка.

Знаеше, че не може вечно да живее така. Все някога щеше да се наложи да тръгне срещу Клемънтс, а навярно и срещу Хорт. Или пък просто ще рискува и ще ги прати на майната им. Зачуди се дали сега не приема заповедта на Хорт, за да отложи деня на разплатата.

Или имаше друга причина? След като от многобройните си преживявания, едва не завършили със смърт, бе научил, че основната част от благородните патриотични призиви са празни приказки, целящи да заблудят податливите и да дадат власт на покварените, беше ли възможно все още да копнее да работи в организация, чиято истинска същност се преструва, че не познава? Когато ги разглеждаше в такава светлина, нещата му изглеждаха жалки, но мисълта да напусне армията, да напусне СРП, му се струваше ужасна. Дори при самата представа почти изпадаше в паника. Какво щеше да прави? Какъв щеше да стане?

Той дълбоко си пое дъх и се издигна на длани в позата „протягащо се нагоре куче“ с таз върху пода и извит гръб. Йогата му харесваше. Беше установил, че не се възстановява толкова бързо, колкото на времето, когато играеше футбол и тренираше борба, и че бавните разтягания като че ли му помагат.

Една от служителките се приближи, привлекателна брюнетка в униформа с бадж, на който пишеше „Алиса“. По-рано Тревън беше забелязал, че го наблюдава, и се бе учудил дали не проявява интерес към него.