Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Аз пиех „Емилиос Терас“ 2007-а от Напа Вали, вино, което, колкото и да е странно, бях открил в Банкок. Макар и младо, кабернето имаше разкошен букет. За миг ми стана малко тъжно, като си представих какъв ще е вкусът му, когато наистина отлежи след десетина години. Вперих поглед в тъмната течност в чашата и отвърнах:

— Никак.

— Какво означава това?

— Означава, че я оставих в Париж. И се върнах в Токио.

— Върнал си се в Токио — повтори Докс, като заразтрива тила си. — Нали обичаше Париж? По дяволите, нали обичаше Дилайла?

Въздъхнах.

— Тя не искаше да напусне Мосад. Влудяваше ме това, че единият от нас е в бранша, а другият се опитва да го напусне — не знам колко пъти съм й го повтарял. Накрая просто… й поставих ултиматум.

— По това къде живееш напоследък май мога да отгатна резултата.

Забарабаних с пръсти по масата.

— Сигурно е за добро.

— Не знам. Често казано, мислех, че между вас двамата има нещо специално.

Кимнах. Тримата бяхме преживели заедно много: първо като противници и после, когато от Мосад ми възложиха да очистя израелския изменник и бомбаджия Манхайм Лави — на една и съща страна. Накрая, колкото и да беше невероятно, си пазехме тила един на друг по причини, които нямаха нищо общо с национални интереси, а с лични обвързаности. Знаех, че разцъфналите между нас с Дилайла чувства са колкото истински, толкова и невъзможни.

— Мислиш ли за нея? — попита ме Докс.

Извърнах се.

— А ти как смяташ?

— Добре де, какво точно не ти харесваше в това, че тя е от бранша? И аз съм от бранша, пък явно ме търпиш.

— Аз не живея с теб.

— Това ли е главната разлика?

— Да. Опитвах се да се науча… да се отпускам. Нали разбираш? Нов град, никой не ме познава, никой не ме издирва. Просто искам да свалям по мъничко гарда, да не се чувствам винаги така, сякаш трябва да се озъртам през рамо. Е, как ще успея с човек, чиято професия всеки момент може да ни вкара до шия в лайната и веднъж даже го направи?!

Той се намръщи.

— Някой ви е нападнал в Париж, така ли?

Кимнах, връхлетян от спомените.

— Париж е отврат.

Той мрачно наведе глава и ме погледна.

— Някой път трябва да ми разкажеш. Ама точно ти да се отпуснеш? Ще ми се да го видя. Давай, направи го заради мене, само за малко. Обаче първо дай да се басираме. Парите ще ми дойдат добре.

Не отговорих. Не можех да понасям тъпите му опити за психоанализа. Още повече, защото в наблюденията му имаше истина.

— Така или иначе, ето че пак си в бранша, само че без Дилайла — продължи Докс. — И въпреки че аз ти правя компания на вечеря, това не те компенсира, ако питаш мен. Знам, че не ме питаш, ама все пак.

— Не съм „в бранша“. Някой ме е открил. Опитвам се да оправя нещата. Нямам особено голям избор.

Очаквах да се изсмее на възраженията ми, което щеше да е типично за него. Фактът, че не го направи, още повече ме ядоса.

— Какво има? — попитах аз.

Той невинно вдигна вежди.

— Нищо не съм казал.

— Знам. Не е в твой стил. Какво мислиш?

Докс се отпусна назад и се почеса по корема.

— Просто, че… може би, че повече те е смущавало какво прави Дилайла в бранша, а не самият бранш.

Не отговорих. Дилайла вършеше много неща за Мосад. Но на първо място сред тях бяха дългосрочните сексуални капани на високопоставени обекти. Пищна естествена блондинка, интелигентна, самоуверена и образована, тя си разбираше от занаята. Съмнявах се, че са имали на щат друга толкова способна агентка, не че оценяваха таланта й. Всъщност ми беше казвала, че операциите, на които я пращат — буквално да спи с врага — карат началството й постоянно да я подозира, дори я позорят в неговите очи. Отчасти тъкмо по тая причина побеснявах, че тя не иска да напусне. Какво им дължеше? Защо им оставаше вярна? Те не я заслужаваха.

— Само не ми казвай, че не те е смущавал фактът, че тя заминава за месеци, без да може да ти съобщи нито къде е, нито с кого е! Само не ми казвай, че никога не си се будил посред нощ сам в голямото си легло, питайки се дали в същия тоя момент тя не източва кранчето на…

— Да източва кранчето ли?

— Да, това означава…

— Остави, мога да си представя.

— Няма проблем, това означава…

— Разбирам какво искаш да кажеш.

Докс се ухили.

— Не бях ли прекалено заобиколен?

— Не, не беше прекалено заобиколен.

Усмивката му стана още по-широка, общо взето, обичайният му сарказъм, но и с известна доза съчувствие. Можех да продължа да споря, но имаше ли смисъл? Да си мисли каквото ще, казах си аз, също като Канезаки. В момента имаше значение само това, че е въоръжен — с „Уилсън Комбат Супергрейд Компакт“. Бях го попитал как е успял да се сдобие с пистолета толкова скоро след пристигането си от Бали. „По старите подземни канали“ — лаконично отвърна той с усмивка. Беше успокоително да знам, че Докс ми покрива тила в „Бевърли Уилшър“, сред музиката, носеща се от високия таван, разсеяните разговори наоколо, нелепото тракане на скъпи прибори, режещи вкусна храна в качествени порцеланови чинии.