Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Има хора, с които се надявам да се чуя, и такива, за които се надявам никога повече да не чуя. С удоволствие трябва да отбележа, че ти си от първата категория. Как си?

— Бива. Чух, че си искал да ми предложиш нещо.

— Вярно си чул.

— Слушам те.

— При всички проблеми в последно време, предпочитам да се срещнем лично.

— Добре, ела тук. Твоите хора ще ти кажат къде да ме намериш.

— Вече ми казаха. В момента обаче съм прекалено зает за толкова далечно пътуване. Знаеш ли какво, да се срещнем по средата. Например в Лос Анджелис? Ти избери мястото.

От Токио лесно се стигаше до Лос Анджелис и имаше толкова много заобиколни маршрути, че едва ли щях да се затрудня да скрия придвижването си. Инстинктивно се замислих как бих подходил, ако се опитвам да се добера до човек като мен, и с изненада, а и с известно безпокойство установих, че съвсем естествено възприемам старата си мисловна нагласа. Все едно ми беше липсвала.

— Ако искаш аз да дойда при теб, ще трябва да ми поемеш пътните — заявих, за да проверя думите на Ларисън. — При това в първа класа.

— Не бих и очаквал нещо по-малко. Знаеш ли какво, както и да завърши разговорът ни, ще получиш двайсет и пет хиляди долара само за идването си. Това би трябвало да ти покрие пътните, че и да ти остане отгоре.

— Петдесет — казах аз. — Ти вече ми създаде проблеми дори само с това, че се свърза с мен.

Последва кратко мълчание и аз се зачудих дали не съм поискал прекалено много, дали дързостта ми можеше да го наведе на мисълта, че някой ме е насърчил да го притисна. И какво от това? Ако от страна на Ларисън имаше някакви лоши чувства, Хортън щеше да е глупак, ако вече не го знаеше. А човекът, когото си спомнях от Афганистан, не беше глупак.

— Научих, че и ти си създал известни проблеми — подхвърли той. Разбрах, че Ларисън и Тревън най-вероятно вече са се обадили, за да му докладват за убитите наемници. Отново си помислих за копията на записа. — Обаче става, нека са петдесет. Ако успееш да пристигнеш утре.

Зачудих се за какво се отнася. Щом Хортън беше готов да плати петдесет бона само за отиването ми там, трябваше да е нещо изключително. С други думи, почти със сигурност нещо опасно.

— Утре няма да мога — отвърнах. — Вдругиден. Срещу петдесет хиляди. — Всъщност за мен нямаше особено значение дали ще е единият, или другият ден. Просто не обичах да ме припират. Притискаш някого да бърза, когато искаш да го накараш да реагира, без да има време да се замисли.

— Добре, вдругиден — отстъпи той. — Можеш да ме намериш на тоя номер. Аз ще съм в центъра на града, но можем да се срещнем където поискаш.

Позабавих се с отговора си. Защо трябваше да го правя? За пари ли? Заради предимството веднага да се справя с каквото и да беше това, вместо да чакам? Защото някаква тъмна, пагубна част от мен, на която й е писнало от претенциите ми за цивилен живот, се вкопчва в първата изпречила й се възможност — защото убиецът в мен, Леденият човек, настояваше да му отдам дължимото?

— Ще ти се обадя — казах и затворих.

Наблягането върху гъвкавостта несъмнено целеше да успокои безпокойствата за безопасността ми. Той вече беше избрал града, опита се да избере и деня и знаеше, че ако исканията му са още по-конкретни, ще започна да ставам нервен.

После позвъних на Томохиса Канезаки, Том, американец от японски произход. Бях се запознал с него, когато работеше в токийското бюро на ЦРУ. Не че му имах доверие, но сме си правили достатъчно услуги, за да не го смятам за заплаха в момента и да знам, че когато каже нещо, го върши. Бяхме изгубили връзка преди около година — тогава живеех в Париж с Дилайла и ми се струваше, че съм щастлив. Когато се чухме за последен път, той беше в Лангли и се чувстваше отвратително.

Том отговори с типично неопределено „Да“. В Япония обикновено казваше „Хай“. Така или иначе, изпитах странно удоволствие, че чувам гласа му.

— Още ли се радваш на живота в главната квартира?

Последва кратко мълчание — можех да си представя усмивката му. Зачудих се дали още носи старите си очила с телени рамки. Сигурно. Те му придаваха вид на интелигент, какъвто някога наистина е бил. Днес скриваха уличните умения, които беше придобил, и той притежаваше достатъчно проницателност, за да разбира ценността им. „Но ару така ва, цуме о какусу“, както гласи японската поговорка. „Даровитият ястреб крие ноктите си.“

— Не бих го нарекъл особено радостен — отвърна Том. — Какво… всичко наред ли е?