Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Няма копия — поясни Ларисън. — Не те държим с нищо. Ако искаш да се разкараме, веднага ще си тръгнем. Следващите, които прати Хорт обаче, няма да ти дадат записите. Ще ги използват.

Сигурно лъжеше за копията, но щях да разбера със сигурност чак, когато някой се опиташе да ги използва в моя вреда, а това щеше да се случи само при провал на по-миролюбива тактика. Ето защо поначало можеше да очаква, че Ларисън ще започне с нещо сравнително фино. И засега той се справяше сръчно, трябваше да му го призная. Не бива да представяш изнудването като задача: това просто излишно засяга самолюбието на обекта и предизвиква ненужна съпротива. Трябва да представиш заплахата така, все едно няма нищо общо с теб, все едно ти всъщност си на страната на обекта. Това може би поясняваше дистанцирането им от Хортън. И щеше да е добър начин да ме убедят, че проблемът ми не е свързан с тия двамата, а с някого друг. Ако Ларисън беше абсолютно безпощаден, а аз усещах, че е такъв, можех даже да допусна, че е жертвал двамата великани със същата цел.

— Виж, вече никой не може да изчезне просто ей така — продължи той. — Всеки може да бъде открит. Една от придобивките на модерния начин на живот. Искаш пълна безопасност?! Трябва да се изолираш. Да излезеш от мрежата, да прекъснеш връзката си с външния свят. Но ако обичаш големия град, джудото, джаза, кафенетата и културата, а всички те фигурират в твоето досие, нямаш никакъв шанс, ако човек като Хорт реши да те намери. Единствения начин е да направиш така, че хората, които те търсят, да престанат.

— И как става това? — небрежно попитах аз.

Ларисън отново отпи от кафето си.

— Чакаш подходяща възможност.

— Или си създаваш такава.

Той кимна.

— Или си създаваш такава. И ще ти кажа още нещо. Ако решиш да приемеш предложението на Хорт, каквото и да е то, вземи му много пари. Полковникът може да си го позволи.

Изглеждаше недоволен, докато изричаше последните думи, даже настървен, и ако по-рано не бях доловил някаква враждебност, сега нямаше как да я пропусна. Реших, че каквото и да замисля Хортън, то трябва да е важно за него, щом поражда омраза у очевидно страшен човек като Ларисън.

След това тримата се умълчахме. Ларисън явно знаеше кога да си затвори устата и да остави евентуалния клиент сам да сключи сделка със себе си, а Тревън беше достатъчно интелигентен, за да последва примера на по-възрастния си партньор.

Известно време мълчаливо пихме кафе. Те или играеха изключителен театър с двама мъртви статисти, или общо взето ми казваха истината, или поне намекваха за нея. Хортън искаше да направи предложение на нас с Докс, най-вероятно такова, на каквото нямаше да можем да откажем. Подобни предложения вече бяха получили Тревън и Ларисън, но не изглеждаха недоволни от това и търсеха съюзници или някакъв начин да се измъкнат, ала също така бяха достатъчно умни, за да крият тези си карти. Колкото до евентуалните копия на тазвечерното домашно видео, засега нямаше как да разбера. А и за момента всъщност нямаше значение.

За трети път тази вечер не видях полза от повече чакане. Допих кафето си и вдигнах видеорекордерите от масата.

— Как да се свържа с Хортън? — попитах.

По-късно същата вечер прегледах записа от камерите в безкрайните подземни лабиринти на метростанция „Шинджуку“, където многобройните нива и многолюдните тълпи правят почти невъзможно проследяването и откриването на човек по сигнал. Кадрите бяха зърнисти и хаотични, но надлежно изчистени, можеха да осигурят убедителни доказателства за прокуратурата, ако изобщо се стигнеше до това. Унищожих дисковете на всички устройства и се избавих от тях. Джиесемите бяха безполезни единствените набрани номера бяха помежду им. Изхвърлих и тях. После намерих интернет кафе и потърсих информация за Ларисън, Тревън и Хортън. За първите двама не намерих абсолютно нищо в „Гугъл“. Хортън бегло се споменаваше в няколко новинарски репортажа, имаше статия за него в „Уикипедия“, която се състоеше само от кратък очерк за почтената му военна кариера и сведение, че е разведен, без деца. Накрая позвъних на трима души от три различни улични телефона.

Първо набрах номера, който бях получил от Ларисън. Отговори гърлен баритон с акцент от делтата на Мисисипи, който си спомнях от Афганистан, само че поизменен от възрастта.

— Дали се обажда човекът, който се надявам?

— Не знам — отвърнах. — И с други ли се надяваш да се чуеш?

Той се засмя.