Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Веднага ги забелязах в едно ъглово сепаре, седнали с гръб към тухлената стена, и двамата едри и явно в отлична форма. Единият — трийсетинагодишен, рус, с яко чене, типичен американец. Другият — десетина години по-възрастен, с по-къса тъмна коса и по-мургава кожа, по-неясен като произход. Зачудих се с кого от тях съм разговарял и кой знае защо реших, че е по-мургавият. Във вида му имаше нещо опасно, някаква експлозивност, която усещах от разстояние, въпреки че той не помръдваше. Разтворените им длани лежаха върху очуканата дървена маса. Добър признак или поне отсъствие на лош. Седяха неподвижно и ме наблюдаваха — единственото указание, че помежду ни има някаква връзка.

Продължих към тях, като обходих с очи помещението и се уверих, че никой друг не изглежда не на място. В отсрещния ъгъл имаше свободна маса. Посочих я с глава, за да им дам знак да ме последват, отидох при нея и застанах до пейката с гръб към стената. Не исках да седна на избраното от тях място, нито да им позволя да виждат стълбището, докато аз съм лишен от изглед към него. Освен това държах да ги огледам от глава до пети, да видя как се движат, също както ме бяха видели те.

Двамата се изправиха и бавно се приближиха, без да правят резки движения, държаха ръцете си отпред. Всички безмълвно седнахме и известно време само се наблюдавахме взаимно. Келнерката дойде и ни раздаде менюта на японски. По-мургавият погледна своето, после вдигна очи към мен с едва забележима усмивка.

— Какво ще ни препоръчаш?

Оказах се прав: същият тих, дрезгав глас като по телефона.

— Чувал съм, че кафето им си го бива — отвърнах.

Той се озърна към блондина, който сви рамене. Поведението им ме заинтригува. Блондинът изглеждаше напрегнат, както и би трябвало, какъвто всъщност бях и аз. Мургавият, от друга страна, беше нелепо спокоен и сякаш почти се наслаждаваше на ситуацията.

Поръчах три кафета с вода и сервитьорката се отдалечи. Кимнах на мургавия.

— Как да те наричам?

— Ларисън.

Обърнах се към другия, който отвърна:

— Тревън.

— Добре, Ларисън и Тревън. Какво искате? — По-конкретният въпрос, естествено, щеше да е: „Кого искате да убия?“. Само че нямаше значение по кой път ще тръгнем. Щяхме да стигнем на същото място.

— Просто ни пратиха да те намерим — отговори Ларисън. — Човекът, който иска нещо от тебе, се казва полковник Хортън. Скот Хортън.

Името ми звучеше познато, но в първия момент не успях да се сетя. После си спомних нещо от Афганистан през епохата на Рейгън, време, което сега ми се струваше — когато изобщо си мислех за него — толкова далечно, че можеше да е от живота на друг човек. ЦРУ вербуваше бивши военни като мен да обучават и въоръжават муджахидините, които се бореха срещу Съветите, и макар че Управлението държеше да може да отрече каквато и да е връзка с операцията, участваха и неколцина на действителна служба, изпълняващи ролята на свръзка с нас. Имаше един млад сержант от специалните части, когото всички наричахме Хорт и постоянно го дразнехме, защото, въпреки явната си кадърност и смелост, беше чернокож и съответно беше абсурден избор за секретна операция в Афганистан. Той обаче ни уверяваше, че тъкмо това бил смисълът: ако го пленят, Чичо Сам щял да отговори на руснаците: „Да не ни мислите за толкова глупави, че да пратим чернокож военен в Афганистан?! Трябва да е бил някой наемник, чернокож мюсюлманин, отзовал се на призива за джихад. Виждате ли как радикализират хората вашите войни? Засрамете се!“.

— В Афганистан ли е започнал кариерата си? — попитах аз.

Ларисън кимна.

— Бял ли е?

— Не. Чернокож.

— Има ли прякор?

— Хорт.

Като че ли беше той. По някое време явно са го произвели в офицерски чин. Пресметнах, че днес би трябвало да е петдесетинагодишен.

— И сега е полковник — замислено произнесох аз.

— Шеф на СРП — прибави Тревън.

Кимнах. Бях впечатлен от израстването му от обикновено пушечно месо до шеф на Службата за разузнавателна поддръжка, най-страховитата група тайни убийци в американската армия.

— А вие? — поинтересувах се, поглеждайки първо Ларисън, после Тревън. — И вие ли сте от СРП?

Тревън кимна. Този факт или не го радваше особено много, или просто не му се щеше да признае връзка, която иначе инстинктивно би отрекъл.

— Някога бях — отвърна Ларисън. — Сега съм само консултант.

— Заплащането ли е по-добро?

— Ти как мислиш? — усмихна се той.

— Заплащането си е добро — казах аз. — Здравната осигуровка нещо не я бива.