Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Да използва други, за да ликвидира Хорт, после да ликвидира и тях. Да си върне диамантите и да запуши устата на всеки, който представлява заплаха.

Идеално. Можеше да го постигне. Само трябваше да лапне въдицата. Останалото щеше дойде от само себе си.

Ларисън се насили да се усмихне.

— Хайде просто да се обадим на Рейн — каза той.

Наближавах станция „Огавамачи“ — там щях да се кача на метрото и да проуча взетото от двамата убити — когато един от техните джиесеми завибрира. Спрях и погледнах дисплея. Само номер, без име.

Огледах се на оживената улица — колите едва пълзяха в задръстването, пешеходците бързо ме подминаваха, небето вече беше тъмно, светлината идваше само от уличното осветление, автомобилните фарове и витрините. Приех разговора и вдигнах джиесема до ухото си.

— Знам кой си — произнесе на английски с американски акцент тих глас, почти шепот. — Не се безпокой, няма да кажа името ти по телефона. Взел си джиесемите, които носиш в момента, от двамата, с които бях. Няма проблем. Известно ми е, че на тях вече не им трябват джиесеми.

„Кой се обажда?“ — гласеше първият логичен въпрос. Прескочих го, защото най-вероятно щеше да е безсмислено да го задам, и направо започнах от следващия.

— Какво искаш?

— Да се срещнем. Нося ти съобщение от един твой почитател.

— Кажи ми го по телефона.

— Не. За да се получи, трябва да демонстрираме добрите си намерения.

— Кои сте „вие“?

— Ние с партньора ми.

— Двама пратеници, значи, така ли?

— Отначало бяхме четирима, но сега сме толкова, да.

Замислих се за видеокамерата и се опитах да проумея каква е цялата тази история. Продължаваше да е много задушно и усетих, че ризата ми е мокра от пот.

— Виж, и аз не изгарях от любов към онези двамата, с които си се срещнал преди малко — каза гласът. — Ако зависеше от мене, нямаше да ги насърча да се приближават толкова. На два пъти ги пращах в залата. Знам, че си ги видял.

Зачудих се дали не ме будалка. Моментът на обаждането обаче, както и спокойната самоувереност на събеседника ми навеждаха на мисълта, че си имам работа с човек, който е предвидил всичко това и даже го е планирал.

— От тебе зависи — продължи той. — Но имам нещо, което ще искаш да вземеш. Приемник на сигналите от двете устройства, които носиш в момента. Проучи ги, без да бързаш, и ще се увериш, че не те лъжа. После, ако искаш да ти дам приемника, може да се срещнем.

Понечих да му предложа едно градивно анално приложение на приемника, който твърдеше, че притежава, но се отказах. Беше същото като с двамата великани. Можех да си реша проблема още тая вечер или да прекарам остатъка от дните си, питайки се кой ме преследва, какво иска и докъде е готов да стигне. И тогава ония, които и да бяха те, щяха да избират кога и как да отговорят на въпросите ми, не аз.

— Къде сте в момента?

— Ако още вървиш, значи сме на не повече от половин километър от тебе — отвърна гласът.

— До метростанцията, от която излязох, има едно кафене. Предполагам, че сте вървели зад двамата, които ме проследиха?

— Да.

— Подминали сте го почти веднага, след като сте тръгнали по улицата. Голяма жълта реклама, специфична фасада. Отдясно, когато идваш откъм метрото.

Изключих джиесема и извадих батериите от телефоните и видеокамерите. Моментът не беше идеален — ако ме бяха следили през цялото време, щяха да са по-близо до „Сабору“ от мен. Предпочитах да стигна там пръв и да наблюдавам от улицата. Но пък и някое по-далечно място също нямаше да е без недостатъци. Първо, щеше да се наложи да дам ясни, а не уклончиви напътствия по телефона. Второ, те щяха да разполагат с по-голяма възможност да подготвят нещо, ако изобщо имаха такова намерение. Като цяло, смятах, че ще имам по-големи шансове, ако не им оставя достатъчно време.

Обратният път до „Сабору“ ми отне по-малко от десет минути. Направих две обиколки, първо по-отдалече, после минах точно отпред. От прозорците бликаше червеникавокафява светлина, но бамбуковите насаждения не ми позволяваха да надникна вътре. Постоях малко на сумрачния уличен ъгъл, като се озъртах насам-натам и обмислях нещата. Цикадите временно бяха утихнали и се чуваха само сузумуши , японските щурци, които стогодишният собственик на кафенето държеше в кафез до входа, защото вечерният им концерт му беше приятен. Не забелязах бели мъже и изобщо нищо необичайно. Предположих, че ония, които ми бяха позвънили, вече са вътре.

Влязох и обходих с поглед дискретно осветеното помещение. Младата салонна управителка ми предложи да ме настани и без да преставам да оглеждам масите, аз й отговорих, че няма нужда, благодаря, защото очаквам приятелите ми вече да са там. Първият етаж беше полупълен с обичайната сбирщина служители след работно време и безделничещи студенти. Носеше се тих фонов шум от разговори, примесен с японска попмузика, лееща се от тонколоните в ъглите на ниския таван. Никакви чужденци, нищо необичайно. Качих се по дървеното стълбище, водещо до втория етаж. И там нищо. После се отправих към сутерена, прикляквайки, докато се спусках по стъпалата, за да видя какво ме очаква още преди да сляза долу.