Бари Айслър: Рейн-Сан: Заложник на съдбата

Двамата се изправихме. Той плачеше, ококорен от смайване, и с треперещата си лява ръка опипваше обезобразеното чуканче отстрани на главата си. Двете момчета, които ме държаха за ръцете, ме пуснаха и предпазливо се отдръпнаха на разстояние, като че ли осъзнали, че са прекалено близо до див звяр. Погледнах Мечока, юмруците ми се свиха, ноздрите ми се разшириха и усетих, че на окървавеното ми лице плъзва усмивка. Пристъпих напред към него. Той нададе измъчен, пресеклив вой, обърна се и побягна към училището.

Родителите на Мечока вдигнаха врява, заплашваха със съдебен процес и обвиняваха майка ми, че била отгледала необуздан дивак. Училището започна дисциплинарна процедура и известно време ми се струваше, че ще ме изключат. Но скоро се заговори за предишни инциденти с участието на Мечока и за това, че той е много по-едър от мен. И тогава усетих в официалните прояви на неодобрение нещо формално, нещо с дъх на реабилитация. Накрая разбрах, че група разочаровани от безсилието си учители и вбесени родители скришом са се зарадвали на сполетялото Мечока възмездие и са използвали процедурата като средство за постигане на предрешен резултат — за пръв път виждах такова нещо, но по-късно установих, че се случва често, например винаги когато някое правителство назначава независима комисия за разследване на последния скандал. Накрая моето сбиване с Мечока отшумя. Лекарите успяха да спасят остатъка от ухото му. Той си пусна дълга коса, за да скрие обезобразената си рана, и никога повече не се доближи до мен.

От сблъсъка си с него научих две неща. Първо, колко е важна изненадата. Няма значение какъв ръст, умения или други предимства притежава врагът ти, стига да не му дадеш възможност да ги използва.

Второ, че винаги има последици. След боя имах късмет да не си навлека повече неприятности от властите. С други думи, по-добре да се погрижиш за такова нещо така, че да не могат да го свържат с теб. Самата победа в битката няма особено голяма стойност, ако после изгубиш повече, по съдебен или друг начин.

Изкачих се по стълбището и тръгнах наляво по безименната уличка пред ексцентричната фасада на „Сабору“, наподобяваща планинска хижа, с множество саксии около вратата и по прозорците. Небето още светлееше, но наоколо вече пълзяха тъмни сенки. Подминаха ме няколко групички пешеходци, навярно прибиращи се вкъщи след работа или отиващи на по бира и пилешки шишчета якитори в недалечно заведение. Знаех, че моите преследвачи са плътно зад мен, но още не се чувстват комфортно — липсваше нужната гъстота на пешеходния поток. Щяха да изчакат някой особено оживен район с толкова много хора и толкова голяма глъчка, че никой да не забележи случилото се поне няколко секунди. Или пък някой особено пуст район, където изобщо да няма свидетели.

В предния джоб на панталона си имах нож, сгъваем „Бенчмейд“. Обаче щях да го използвам само в краен случай. Ножовете забъркват големи каши, фрашкани с ДНК. Огнестрелното оръжие също оставя диря от веществени доказателства. За лесна победа няма нищо по-добро от голите ръце.

След „Сабору“ започваше жилищната част на квартала — жълти улични лампи на по-малко и на по-голямо разстояние една от друга. До следващата пряка, редките групички пешеходци съвсем бяха изчезнали. На фона на непрестанната песен на цикадите, едва долавях стъпки на десетина метра зад себе си, несъмнено на оня от двамата, който поддържаше зрителен контакт с мен. Вторият трябваше да е на същото разстояние зад първия, поддържайки пък зрителна връзка с партньора си. Ако скъсяха дистанцията помежду си, това щеше да означава, че екшънът започва. Нямах намерение да им дам такава възможност.

На следващото кръстовище вляво имаше малък паркинг. Бях го забелязал по време на едно от периодичните си тактически проучвания на градския терен и ми хареса, защото между няколкото очукани автомата за закуски и напитки от отсрещната му страна се влизаше в лабиринт от улички, всъщност по-скоро проходи, водещи обратно към улицата, по която вървяхме в момента. Току-що бях подминал портал, извеждащ от една от тия улички, макар да се съмнявах, че моите преследвачи ще му обърнат внимание. И даже да го видеха, едва ли щяха да проумеят сегашното му значение. Като прецених разстоянието по стъпките на първия зад мен, реших, че ще стигна до вътрешната страна на портала приблизително по същото време, по което той щеше да спре на ъгъла на паркинга, чудейки се къде съм изчезнал, а партньорът му — да мине покрай портала.