Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

— Докс винаги казва, че се опитваш да контролираш и най-малките подробности.

По дяволите, имаше право. Или щеше да се представи добре, или нямаше. Каквото и да му обяснявах сега, нищо нямаше да се промени.

— Добре — въздъхнах. — Да вървим. — После прибавих по радиостанцията: — С Канезаки се придвижваме към силоза. Би трябвало да сме там след пет минути.

Извървяхме четиристотин метра на север по равен тревист терен, после на запад, като се привеждахме и се движехме бързо. Между нас и целта ни се издигаше група дървета, но иначе нямаше къде да се скрием. Опитвах се да не мисля за снайперисти и как бихме изглеждали, ако някой ни наблюдава от силоза. Когато стигнахме при горичката, спряхме. Оттам различавах силоза — кръгъл, висок около шест метра, но порутен, без снайперистки скривалища, поне откъм нас. Слава богу. Не можех да видя какво има от отсрещната страна. Отдясно до езерцето отчасти се виждаше камион, което може би беше добър признак, но нямаше и следа от хора. Щяхме да загазим страхотно, ако информацията на Хортън се окажеше грешна и тук не откриехме никого.

— През главния вход влизат деца — чух гласа на Докс в слушалката си. — Много. Идват от квартала или ги докарват родителите им. Няма и следа от нашите стрелци.

— И при мен е чисто — докладва Ларисън.

— И тук — добави Тревън.

— Надявам се, че си на позиция, Джон — рече Докс. — Времето ни е малко.

Не исках да разговарям, но чукнах с показалец сензорния микрофон.

— Ясно — отвърна моят партньор.

Погледнах Канезаки. Беше пребледнял. Надявах се, че ще се справи. Наклоних глава към силоза. Той кимна и ние тръгнахме напред с насочени напред пистолети. Не знаех кой го е подготвял, но трябваше да призная, че бяха свършили добра работа. Въпреки очевидния му страх, той държеше оръжието си високо, въртеше глава, за да увеличи полезрението си и се придвижваше с плавни крачки.

Стигнахме до стената на силоза. Миришеше на пръст и сено и аз изпитах онова желание да се притисна към него, което те обзема винаги точно преди да се откъснеш от последното си прилично прикритие. При камиона все още не се забелязваше никой.

Дадох знак на Канезаки да тръгне наляво. Той кимна и се насочи натам. Аз поех надясно.

При най-външната точка от обиколката на постройката приклекнах, подадох глава навън и после отново се дръпнах назад. В мига, в който се бях разкрил, видях Гилмор, висок, жилав бял мъж в ловджийско маскировъчно облекло, с посивяла, късо и високо подстригана коса. Стоеше с лице към пътя и работеше на клавиатурата на голям лаптоп, закачен на ремък на шията му.

Излязох иззад силоза, насочил пистолета си срещу него. Бързо проверих двата си фланга, после наредих с висок, заповеден глас:

— Не мърдай, Гилмор!

Той се сепна и ме погледна. Ала ръцете му останаха върху пулта.

— Горе ръцете! — извиках.

В ухото си чух гласа на Докс.

— Стрелците пристигнаха. Тичат към главния вход. Ларисън, печелиш наградата за прозорливост. Атакувам ги.

Разнесе се тих пукот. Още един. И още два.

— Благодаря ви за участието — каза Докс. — Следващите състезатели.

— Твоите четирима стрелци ги няма! — съобщих аз, като се завъртях наляво и после надясно, за да проверя отново фланговете си. — Изобщо не успяха да влязат. А сега, горе ръцете или си мъртъв!

Той вдигна ръце и се обърна, за да погледне към мене.

— Мини от другата му страна! — извиках на Канезаки аз. — Наблюдавай камиона, не знам дали вътре няма още някой.

Том заобиколи Гилмор, без да отпуска оръжието си. Гилмор се озърна към него, после отново ме погледна.

— Кой ви праща? Хортън ли?

— Върни го — заповядах аз. — Самолета!

— Няма.

— Върни го — произнесох с равен глас. — Няма да повтарям. Ще те застрелям в главата.

— Няма значение, че аз ще умра — заяви той. — Мисията все пак ще бъде изпълнена.

Добре, помислих си аз и го застрелях в главата. Пистолетът подскочи в ръката ми, разнесе се пукот като от шевна машина и на челото му цъфна дупка. Тялото му се разтърси, коленете му се подвиха и той се строполи по гръб на земята.

— Господи боже! — извика Канезаки. — Сега как ще спреш самолета?

— Провери в камиона! — инструктирах го аз. — И бъди нащрек.

Чух Докс да се киска.

— Ченгето изкрейзи. Сега се чуди „Кои бяха тия четиримата, дето ме връхлетяха, и защо главите им изведнъж се пробиха?“.

Втурнах се към трупа на Гилмор и проучих лаптопа. Два джойстика, телеметрия, видеосигнал, който явно идваше от камера, монтирана в безпилотния самолет. Познах терена от сателитните снимки, които бяхме разглеждали. Магистралата, по която бяхме пристигнали в Линкълн. Реката на юг от града.