Бари Айслър - Рейн-Сан - Заложник на съдбата

Само че той ми се обади — десет минути по-късно.

— Намерихме го — с неприсъщо за него вълнение съобщи полковникът. — Не е в Линкълн, но е наблизо. В едно градче на име Палмира. Само ферми. Имаш ли навигационна система?

— Да. Дай ми координатите.

Той ми ги продиктува. Въведох информацията.

— Четирийсет километра — осведомих Канезаки аз. — Продължавай по шосе две. Ще ти кажа кога да завиеш.

Той настъпи педала.

— Не превишавай скоростта — предупредих го. — Не можем да си позволим да ни спрат.

— Ако искат, нека ни гонят — отвърна той. Реших, че вече наистина няма значение.

— Какво друго можеш да ми кажеш? — попитах Хортън.

— Гилмор явно е избрал мястото заради близостта му до училището, но и заради уединеността му. Районът като цяло е равнинен и не е подходящ за тайно излитане на безпилотен самолет, той обаче се намира в края на един черен път. Постройката прилича на изоставен силоз или нещо подобно, намира се в низина, до езерце, наоколо има дървета. Там може да вдигне самолета високо и едва ли някой ще го види. Ще стигне до училището, без да прелети над нещо друго, освен над ниви и ферми.

— Колко е дълъг този черен път?

— Малко под четиристотин метра.

Нямаше да се приближа по очевидния маршрут, камо ли по път.

— Други точки на достъп?

— Няма. Но нивите изглеждат напълно проходими.

— Като гледаш сателитните снимки, кой е най-подходящия подстъп?

— Карай на изток от пътя и се приближи пеш. Така ще стигнеш от отсрещната страна на силоза, който би трябвало да ти осигури известно прикритие. Предполагам, че Гилмор е въоръжен.

— Добре, ще съобщя на останалите от екипа. Обади ми се, ако има някакви промени.

— Ясно.

— А, Хортън?

— Да?

— Ако пак ми готвиш капан, ще трябва да убиеш и последния от нас. Защото, ако остане дори само един, той ще те намери.

Последва пауза.

— И без това не очаквам да остана жив още дълго, но да, разбрах те. Успех.

Затворих. Канезаки караше със сто и петдесет. Радвах се, че пътят е равен и прав, обаче ми се струваше, че ванът въпреки това ще се разпадне в движение.

— Добре, Хортън се обади — казах по радиостанцията аз. — Локализирахме Гилмор. С Канезаки пътуваме към него, ще стигнем след петнайсетина минути. Ако преди това не се разбием някъде.

— На позиция съм — докладва Тревън. — Пристигат учители. И малко деца. На главния вход има ченге.

— На позиция съм — съобщи и Ларисън. — Докс, там ли си?

— Не само, че съм тука, но и в момента те виждам през визьорния си кръст — разнесе се ведрият снайперистки глас на моя партньор. — Радвам се, че с тебе изчистихме всички проблеми помежду си, а ти?

Не получи отговор.

— Ей, майтапя се бе, човек! — каза Докс.

— Мама му стара, не се майтапи така! — скарах му се. Боях се от ново избухване и се надявах моята намеса да успокои Ларисън.

Минахме през дупка на пътя и ванът за малко да излезе в орбита.

— Господи! — възкликнах и стегнах предпазния си колан.

— Извинявай — ведро като Докс каза Канезаки.

Той намали скоростта едва когато се отклонихме от шосето, и докато стигнем до черния път, водещ към силоза, вече шофираше с по-ниска от максималната. Продължихме още около четиристотин метра нататък, после Том отби отстрани в една падинка.

— Няма да чакам във вана — осведоми ме той. — И нямаме време да спорим.

Сигурно беше прав.

— Добре — съгласих се аз. — Дръж се от лявата ми страна, докато се приближаваме. Когато стигнем при силоза, ти ще заобиколиш отляво, аз отдясно. И ме остави пръв да атакувам Гилмор.

— Защо?

— Не се боря за слава. Ако самолетът още е на земята, може просто да застреляме Гилмор или ти го застреляй, за мене няма значение. Но ако самолетът е във въздуха, трябва да се опитаме да го накараме да го приземи, нали така?

— Прав си.

— Да, опитвам се да се сещам за такива неща.

— Добре, ти го атакувай пръв.

— Чудесна идея. Освен това не бива да приемаме, че е сам. Отваряй си очите на четири. Ако Гилмор е при управлението и видиш някой друг, непременно го застреляй, той ще е просто охрана, и така ще имаме да мислим за едно нещо по-малко.

— Ясно.

Имаше уплашен вид. Това не ми вдъхваше особена увереност.

Хвърлих поглед към пистолета в ръката му.

— Можеш да боравиш с това, нали?

— Карал съм подготовка, да.

С други думи, нямаше никакъв опит.

— Добре. Запомни. Агресивна поза, здраво стискане, дулото към мишената, натискаш спусъка.

Той напрегнато ми се усмихна.